Джеймс Клавел - Вихрушка

„Така ми се иска Том да се върне — помисли си Петикин. — Ако Саяда не беше тук, щях да разправя всичко на Жан-Люк, той му е по-голям приятел от мен, но не знам как стои въпросът със Саяда. В края на краищата, тя не е една от нас, работи за кувейтците, а този номер с НВС може да се окачестви като държавна измяна.“

С разсеян вид наля чаша чай и я подаде на Саяда, след това друга — на Жан-Люк. Напитката беше гореща, тъмна, със захар и козе мляко, което и двамата не харесваха, но го приеха от учтивост.

— Том свърши това, което трябваше да направи — започна той предпазливо, като се опита да го пусне ей така, между другото. — Тръгнал е от Бандар-е Делам онзи ден по шосе. Един Бог знае колко време ще пътува, но снощи трябваше да е тук. Не се вълнувай. Да се надяваме, че днес ще пристигне.

— Би било идеално — каза Жан-Люк. — Тогава ще може да закара обратно в Загрос екипа на „Шлумбергер“ и аз ще си взема няколко дни отпуск.

— Ти вече ги използува. Освен това си началник.

— Е, да се надявам, че поне ще може да се върне с мен и да поеме базата, а аз ще си дойда в неделя — Жан-Люк погледна Саяда със сияещи очи. — Voila, всичко е уредено. Без да забелязва какво има в чашата, той отпи от чая и едва не се задави.

— За Бога, Чарли, обичам те като брат, но това е гадост.

Саяда се засмя и Петикин му завидя. Пулсът му се ускори при мисълта, че Паула може да пристигне всеки момент с „Алиталия“. „Какво ли не бих дал да видя, че очите й светят за мен като тези на Саяда за господин Прелъстителя!

Я по-спокойно, Чарли Петикин. Току-виж си се изложил като последния глупак. Та тя е на двадесет и девет, а ти — на петдесет и шест, и си бъбрил с нея само два пъти. Да, така е. Но тя ме вълнува повече, отколкото някога ми се е случвало, и вече мога да разбера Том Локхарт, задето обърна каруцата заради Шаразад.“

Зумерът на късовълновата радиостанция на бюфета избръмча. Чарли се надигна и усили звука.

— Тук централа Техеран, слушам ви!

— Говори капитан Еър от Ковис, викам капитан Макайвър. Спешно съобщение.

Гласът се смесваше със смущенията и беше съвсем слаб.

— Тук капитан Петикин. Капитан Макайвър в момента го няма. Вие сте на две и пет. — Това беше мярка за силата на сигнала — едно към пет. — С какво мога да ви помогна?

— Моля изчакайте!

— Какво става с Фреди и теб? — изсумтя Жан-Люк. — Какви са тия „капитан Еър“ и „капитан Петикин“?

— Просто парола — отговори Петикин разсеяно, загледан в радиостанцията, а Саяда наостри уши. — Просто е възникнало положение, при което се оказва, че там има някой или някой подслушва. Враждебен елемент. Ако отговоря със същото, означава, че съм разбрал ситуацията.

— Много хитро — обади се Саяда. — Много ли пароли имате, Чарли?

— Не, но започва да ми се иска да бяха много. Току се появи някой педераст, който хабер си няма какво става всъщност. Липсват персонални контакти, поща, телефони и телексът е в окаяно състояние, а отвсякъде ни притискат разни бабаити, дето ги сърбят ръцете да стрелят. Защо не сдадат оръжията си и не ни оставят да си живеем щастливо?

Късовълновата радиостанция шумеше приятно. Небето зад прозорците беше облачно, денят — мрачен; явно пак щеше да вали сняг; покривите на къщите, че дори и планините над тях изглеждаха мрачни в светлината на късния следобед. Всички чакаха с нетърпение.

— Говори капитан Еър от Ковис… — Гласът отново започна да се губи от смущенията и те трябваше да се съсредоточат, за да чуват. — Първо ви препредавам съобщение, получено от Загрос Три преди няколко минути, предадено от капитан Гавалан.

Жан-Люк замръзна.

— Съобщението гласи: „Пан пан пан.“ — Това беше авиационният международен сигнал за бедствие, непосредствено предхождаш сигнала „Помощ“. — Току-що ми съобщиха от местния революционен комитет, че присъствието ни в Загрос вече е нежелателно и че трябва да напуснем областта заедно с всички работещи при нас чужди граждани, които са на сондите, в рамките на четиридесет и осем часа… Очаквам незабавни инструкции за действие. Край на съобщението. Записахте ли?

— Да — потвърди припряно Петикин, който нахвърляше бележки.

— Това беше всичко, което каза, като изключим, че беше притеснен.

— Ще информирам капитан Макайвър и ще ви отговоря възможно най-бързо.

Жан-Люк се протегна и Петикин му даде микрофона.

— Тук е Жан-Люк, Фреди, моля те, кажи на Скот, че ще се върна утре преди пладне, както беше планирано. Драго ми е да се чуем, благодаря ти, ето го пак Чарли.