Джеймс Клавел - Вихрушка

— А този Ракоци как е успял да се намъкне в хеликоптера? — попита ханът.

— Пленил Чарли Петикин в моята база миналата неделя. Петикин е един от нашите пилоти и беше дошъл в Табриз, за да му предам Азадех. От нашето посолство ме помолиха да им се обадя, за да проверят паспорта ми — него ден много правителства, както и нашето, бяха наредили на своите граждани, пребиваващи в Иран, без това да им е наложително, да напуснат страната — обясни Ерики, като с лекота преувеличи нещата за повече тежест. — В понеделник, когато си тръгнахте оттук, Ракоци принудил Петикин да го откара в Техеран.

Ерики разправи накратко какво се беше случило.

— Ако не беше забелязал финландското знаме на покрива, щяхме да сме трупове.

Мъжът с азиатската физиономия тихо се засмя.

— Това е щяло да бъде голяма загуба, капитан Йоконен — рече той на руски.

По-възрастният със славянските очи попита на безупречен английски: — Къде е сега този Ракоци?

— Нямам представа. Някъде в Техеран. А може ли да попитам кои сте вие?

Ерики искаше да печели време и не очакваше отговор. Опитваше се да прецени дали Ракоци е приятел или враг на тези двамата, които очевидно бяха от Съветския съюз и още по-явно — от КГБ или ГРУ, тайната полиция на въоръжените сили на СССР.

— Как беше първото му име, моля? — попита учтиво по-възрастният мъж.

— Фьодор, като унгарския революционер.

Ерики не забеляза никаква реакция от страна на възрастния и можеше да продължи да говори, обаче беше твърде разумен, за да изтърве нещо пред КГБ или ГРУ. Азадех продължаваше да коленичи на килима с вдървен гръб, неподвижна, с ръце в скута; червените й устни ярко контрастираха с бялото лице. Изведнъж той усети, че много се бои за нея.

— Признаваш ли, че си убил тези хора? — попита Абдула хан и лапна още едно парче халва.

— Признавам, че преди година убих хора, спасявайки твоя живот, Абдула хан, и…

— И твоя! — извика сърдито ханът. — Убийците щяха да застрелят и теб. Само по волята на Аллаха останахме живи и двамата.

— Аз нито съм започнал пръв схватката, нито съм я искал. — Ерики се опитваше разумно да подбира думите си, чувствуваше се несигурен и неуверен. — Убих онези двамата не по мое желание, а за да защитя дъщеря ти, моята съпруга. Бяхме в опасност.

— А, значи смяташ, че имаш право да убиваш всеки път, когато прецениш, че животът ти е в опасност?

Ерики видя как лицето на хана пламна, двамата руснаци също го наблюдаваха и той се замисли за собственото си историческо наследство и приказките на дядо си за старите времена в Северните земи, когато по земята бродели великани и джуджетата и таласъмите не били измислица. Всичко това било толкова отдавна, че земята била чиста: злото било зло, доброто — добро, а злото не можело да се крие под маска.

— Ако животът на Азадех е заплашен, или моят, готов съм да убия всекиго — каза той с равен глас.

Тримата мъже усетиха ледения дъх на думите му. Азадех се ужаси, а телохранителите, които не знаеха нито руски, нито английски, се поразмърдаха с безпокойство, усетили заканата.

Вената на челото на Абдула хан се изду.

— Ще отидеш с този човек — нареди той мрачно. — Ще отидеш с него и ще изпълниш каквото ти каже.

Ерики изгледа мъжа с азиатската физиономия.

— Какво искате от мен?

— Само умението ви на пилот и един хеликоптер 212 — отговори човекът на руски без неприязън.

— Съжалявам, но в момента се прави контролна проверка на хеликоптера, тя е задължителна след всеки хиляда и петстотин летателни часа, а аз работя за С-Г и „Иран Тимбър“.

— Прегледът на 212 е завършил и вашите механици вече му правят наземните проби, а „Иран Тимбър“ ви предостави на… на мое разположение.

— С каква цел?

— За полети — отвърна раздразнено мъжът. — Вие май недочувате, а?

— Много добре чувам, но, изглежда, вие сте глух.

Мъжът едва се сдържа. По-възрастният странно се усмихна. Абдула хан се обърна към Азадех и тя едва не подскочи от уплаха.

— Ще отидеш при Хананан да поднесеш почитанията си!

— Да… да… татко — заекна тя и скочи.

Ерики направи крачка към нея, но телохранителите бяха нащрек и единият му препречи пътя. Азадех, почти разплакана, каза:

— Недей, Ерики, няма… аз… трябва да вървя… — И изчезна, преди той да може да я спре.

Мъжът с азиатската физиономия наруши тишината:

— Няма от какво да се боите. Просто ни трябвате като пилот.

Ерики не му отговори, сега вече беше сигурен, че е измамен, че и двамата с Азадех са били подмамени и че са в клопка. Е, ако ги нямаше телохранителите, без никакво колебание щеше да види сметката на Абдула хан, а може би и на другите двама. Тримата мъже много добре съзнаваха това.