Джеймс Клавел - Вихрушка

— Би трябвало да има пушек. Ерики започна да прави чести кръгове на височина двадесет и пет метра. Никой не излезе да ги посрещне.

— Ще погледна по-отблизо.

Спуснаха се надолу, после веднага се издигнаха. Пак никакво движение. Изкачиха се на триста метра. Ерики се замисли за момент.

— Азадех, мога да приземя машината в подхода към двореца на баща ти точно пред стените.

Тя моментално поклати отрицателно глава:

— Не, Ерики, знаеш колко е страхлива охраната и как той се впряга от всеки неканен гост.

— Но ние сме поканени, поне ти. Даже, най-точно казано, заповядано ни е да дойдем. Бихме могли да направим едно кръгче и ако всичко е наред, да кацнем.

— Бихме могли да се приземим някъде настрана и да отидем пеша…

— Няма да ходим пеша, не сме въоръжени.

Не беше успял да си купи пистолет в Техеран. „Всеки хулиган си има колкото си иска — помисли Ерики раздразнено. — Трябва да се снабдя с оръжие. Вече не се чувствам в безопасност.“

— Ще хвърлим един поглед и след това ще решим какво да правим.

Той превключи на вълната на кулата в Табриз и се обади. Никой не отговори. Пак се обади, после направи завой и полетя към града. Докато минаваха над тяхното село Абу Мард, Ерики посочи надолу и Азадех видя малката училищна сграда. Беше прекарала толкова щастливи часове по околните горски поляни и край потока, където за Първи път видя Ерики и помисли, че е горски великан. Влюби се в него, което беше божествено спасение за нея, защото той я отърва от един изпълнен със страдание живот. Тя се пресегна и го докосна.

— Добре ли си? Топло ли ти е? — усмихна й се той.

— О, да, Ерики. Селото беше нашият късмет, нали? — отговори тя, без да сваля ръката си от рамото му. Допирът беше приятен и за двамата.

Скоро се показаха летището и железопътната линия, която отиваше на север към Съветски Азербайджан — само на няколко мили, и оттам към Москва, а на югоизток завиваше към Техеран, който беше на петстотин и шестдесет километра. Табриз беше голям град. Вече можеха да различат крепостните стени и Синята джамия, металургичните предприятия, замърсяващи околността, колибите, бордеите и къщите на шестстотинте хиляди жители.

— Погледни ей натам!

Гарата догаряше, обвита в пушеци. Около крепостните стени тлееха още пожари, кулата на летище Табриз не отговаряше, на площадката за кацане и излитане нямаше никакво движение, макар че на нея бяха на стоянка няколко малки товарни самолета. Във военната база цареше голямо оживление, пристигаха и заминаваха камиони и леки коли, но дотолкова, доколкото можеха да видят, по улиците нямаше тълпи и не се водеха сражения, а целият район близо до джамията беше учудващо пуст.

— Не ми се ще да се спускам твърде ниско — каза Ерики, — да не изкуша някой щурак, който е много мераклия да стреля!

— Ерики, Табриз харесва ли ти? — попита Ногър, за да прикрие безпокойството си. Той никога не беше идвал тук.

— Табриз е велик град, древен, мъдър, открит и свободен. Най-космополитният в Иран… Тук съм прекарвал знаменито, има в изобилие евтино ядене и пиене от целия свят — черен хайвер, руска водка, шотландска пушена сьомга, а веднъж в седмицата „Еър Франс“ докарваше пресни френски хлебчета и сирена. Какво ли нямаше — турски, кавказки, английски, американски, японски стоки — всичко каквото пожелаеш. Градът се слави с персийските си килими, Ногър, а и с красотата на момичетата си…

Азадех му изви ухото и той се засмя.

— Не е лъжа нали и ти си от Табриз? Великолепен град, Ногър. Жителите му говорят диалектен фарси, който е много близо до турския език. В продължение на векове градът е бил голям търговски център с иранско, руско, турско, кюрдско и арменско участие, в него е витаел бунтовнически и независим дух, до него винаги са се домогвали царете, а днес Съветският съюз…

Долу се събираха групички хора, които ги наблюдаваха.

— Ногър, въоръжени ли са?

— Много от тях имат оръжие, но никой не стреля по нас. Поне засега.

Ерики внимателно заобиколи града и се насочи на изток. В тази посока равнината рязко преминаваше в хълмове, сред които беше разположен дворецът на Горгоните — високо на един превал, до който водеше път. По него нямаше никакво движение. Високите стени ограждаха много декари земя: овощни градини, фабрика за килими, гаражи за двадесет коли, кошари за зимуване на стадата овце, колиби и пристройки за повече от сто ратаи и пазачи заедно с обширната сграда с купол, в която имаше петдесет помещения, и малка джамия с тънко минаре. Близо до главния вход бяха паркирани много коли. Хеликоптерът направи кръг на около двадесет и пет метра височина.