Джеймс Клавел - Вихрушка

— Повече от теб. Добре, че поне този знае как да го използува. Повече се страхувам от непрофесионалистите.

Ерики извади автоматичните изключватели и прибра в джоба си контактния ключ.

Тръгнаха към Азадех и сестрите й, но телохранителят им прегради пътя. Азадех извика:

— Казва, че веднага трябва да отидем в Приемната зала и да чакаме там. Вървете след мен.

Ногър тръгна последен. Една от хубавичките сестри срещна погледа му, той се подсмихна и заизкачва стълбите през две стъпала.

Приемната зала беше обширна, неотоплена, миришеше на влага и ставаше течение. Беше обзаведена със солидна викторианска мебел, имаше много дивани, отрупани с възглавници, и старовремски водни радиатори. Азадех оправи прическата си пред едно от огледалата. Скиорският й костюм беше елегантен и моден. Абдула хан никога не беше изисквал от съпругите, дъщерите и прислужниците си да носят чадор, нито го одобряваше. „Защо тогава Нажуд го е сложила днес?“ — запита се Азадех и безпокойството й се увеличи. Една прислужница поднесе чай. Чакаха половин час, след което се появи друг телохранител и каза нещо. Азадех пое дълбоко въздух.

— Ногър, ти трябва да останеш тук. Да вървим, Ерики.

Ерики я последва напрегнат, но уверен, че примирието, крепящо се на силата на оръжието, за което се беше споразумял с Абдула хан се спазва. Усещаше допира на ножа на кръста си и това му вдъхваше спокойствие. Телохранителят отвори вратата в дъното на коридора и им даде знак да влязат.

Абдула хан беше полегнал на няколко възглавници на един килим с лице към вратата, зад него беше охраната му. Богато обзаведената във викториански стил стая беше предназначена за официални случаи, но въпреки това в нея се чувствуваше нещо западнало и мърляво. Двамата мъже, които бяха забелязали с хана на стъпалата на двореца, седяха по турски до него. Единият беше европеец — едър, запазен човек към седемдесетте с широки рамене, славянски очи и добродушно лице. Другият беше по-млад, около тридесетгодишен с азиатски черти и жълтеникав оттенък на кожата. И двамата бяха облечени с плътни зимни костюми. Вниманието на Ерики инстинктивно се изостри и той изчака при вратата, докато Азадех отиде при баща си, коленичи, целуна подпухналите му отрупани с пръстени ръце и му изказа благопожеланията си. Той безизразно я отпрати настрана, без да сваля дълбоките си черни очи от Ерики, който го поздрави вежливо от вратата, но остана там. Като прикриваше срама и страха си, Азадех коленичи отново на килима с лице към него. Ерики забеляза, че двамата непознати оцениха с поглед външността й и напрежението му порасна с още един градус. Тишината стана напрегната.

До хана имаше поднос с халва на малки кубчета и той си хапна няколко, наслаждавайки се на турското лакомство с меден вкус; пръстените му хвърляха разноцветни отблясъци.

— Значи така — рече той грубо. — Изглежда, че убиваш наляво и надясно, като полудял.

Ерики присви очи, но не каза нищо.

— Е?

— Ако съм убивал, не съм го правил като полудял. И кого твърдите, че съм убил?

— Един старец в тълпата извън Казвин, на когото си смазал гръдния кош с лакът. Има свидетели. След него — трима в една кола и един извън нея, а той е бил голям борец за свободата. И за това има свидетели. Надолу по пътя има петима мъртви и други ранени по време на спасяването на хеликоптера. И още свидетели.

Отново настана тишина. Азадех не беше помръднала, но лицето й беше побеляло.

— Е?

— Ако наистина има свидетели, ти също би трябвало да знаеш, че ние мирно се опитвахме да се доберем до Техеран, не бяхме въоръжени и бяхме нападнати от тълпата, и ако не бяха Чарли Петикин и Ракоци, вероятно щяхме, да сме… — Ерики за момент спря — не му убегна бързият поглед, който си размениха дамата непознати. След това още по-предизвикателно продължи. — Вероятно щяхме да сме мъртви. Не бяхме въоръжени, и Ракоци не беше. Те първи стреляха по нас.

Абдула хан също забеляза реакцията на двамата до себе си и погледна Ерики замислено.

— Ракоци? Същият, който заедно с моллата ислямски марксист и неговите хора нападнали твоята база? Съветският мюсюлманин?

— Да — отвърна Ерики и изгледа сурово двамата непознати. — Агентът на КГБ, който твърдеше, че е от Грузия, по-точно от Тбилиси.

Абдула хан хитро се усмихна:

— КГБ ли? Че ти откъде знаеш?

— Много съм ги виждал такива като него.

Нищо не се четеше в погледите на двамата непознати. На лицето на по-възрастния беше застинала приятелска усмивка, от която на Ерики му полазиха тръпки по гърба.