Джеймс Клавел - Вихрушка

— Е, това се казва имение! — възкликна Ногър възхитено.

— Построил го е принц Сергеев по нареждане на династията Романови за моя прапрадядо като пишкеш — каза разсеяно Азадех. Наблюдаваше земята. — През 1890 година, когато династията вече е била заграбила кавказките ни провинции и за сетен път се е опитвала да отцепи Азербайджан от Иран, за което е поискала помощ от хановете на горгоните. Нашият род винаги е бил лоялен към Иран, макар че руснаците са се опитвали да променят това.

Сега тя наблюдаваше замъка долу. От централната сграда и от част от пристройките излизаха ратаи и въоръжени пазачи.

— Джамията е построена през 1907 година в чест на подписването на последното руско-британско споразумение за разделянето на нашите земи и сфери на влия… ей, Ерики, виж, това не е ли Нажуд, Фацула и Зади… и гледай, гледай — това пък ако не е брат ми Хаким! Какво ли прави тук?

— Къде? А, да, виждам го. Струва ми се, че това не е…

— Може би… може би Абдула хан му е простил. — Азадех се развълнува. — Би било чудесно!

Ерики се взря в хората долу. Той беше виждал брат й само веднъж, на тяхната сватба, и много го хареса. Тогава Абдула хан беше разрешил на Хаким да се прибере и след това го бе изпратил обратно в Хвой, в северната част на Азербайджан, близо до турската граница, където имаше голямо дялово участие в експлоатацията на рудници.

— Хаким страшно искаше да отиде в Париж да учи пиано — беше му обяснила Азадех. — Но татко не искаше да чуе за това, прокле го и го изгони…

— Не е Хаким — забеляза Ерики. Неговото зрение беше много по-силно от нейното.

— Не е ли? — Азадех разочаровано присви очи срещу вятъра. — Да, Ерики, прав си.

— Ето го Абдула хан!

Да, това беше самият той — внушителен, пълен мъж с дълга брада. Излезе от главния вход и застана на стъпалата, зад него стояха двама въоръжени телохранители. Имаше и още двама души. Всичките бяха облечени с дебели балтони, за да се запазят от студа.

— Кои са тези?

— Не ги познавам — отвърна тя, като се опитваше да преодолее разочарованието си. — Не са въоръжени и между тях няма молла, значи не са от Зелените ленти.

— Европейци са — намеси се Ногър. — Имаш ли бинокъл, Ерики?

— Нямам — отговори той, спря да кръжи, снижи се и задържа хеликоптера на сто и петдесет метра височина, като не откъсваше поглед от Абдула хан. Видя как той посочи машината, каза нещо на другите мъже и продължи да гледа нагоре. Бяха излезли някои от сестрите на Азадех и другите й роднини, част от тях с чадори — скупчиха се заедно със слугите, за да се предпазят от студа. Той слезе с още тридесет метра, свали тъмните си очила и шлемофона и дръпна страничното прозорче. Дъхът му секна на ледения въздух. Показа глава през прозореца, за да го видят добре всички, и им помаха с ръка. Очите на хората долу се впериха в Абдула хан. Ханът изчака, после отговори на поздрава, но с явно неудоволствие.

— Азадех! Свали шлемофона и направи като мен.

Тя веднага го послуша. Някои от сестрите й помахаха с ръце и забърбориха развълнувано помежду си. Абдула хан не реагира на нейното появяване, продължаваше да чака. „Мамка ти“ — изпсува наум Ерики, наведе се от кабината и посочи широката мозайка до замръзналия басейн в двора — искаше разрешение да се приземи. Абдула хан кимна, посочи къде да кацнат, каза кратко нещо на охраната си, завъртя се и влезе в сградата. Другите мъже го последваха. Навън остана само един телохранител, който слезе по стълбите, като проверяваше изправността на автомата си.

— Не ми прилича на приятелско посрещане на гости — измърмори Ногър.

— Не се безпокой, Ногър — засмя се нервно Азадех. — Ерики, аз ще сляза първа, така е по-безопасно.

Приземиха се. Азадех отвори вратата и тръгна да поздрави сестрите и мащехата си — третата съпруга на баща й, която беше по-млада от нея. Първата му жена Хананам му беше връстница, но сега беше прикована към леглото и никога не излизаше от стаята си. Втората съпруга на хана, майката на Азадех, беше починала преди много години.

Телохранителят хвана под ръка Азадех. Беше вежлив. Ерики се поуспокои. Разстоянието бе твърде голямо, за да чуе думите, които си размениха, а и нито той, нито Ногър говореха фарси или турски. Телохранителят посочи към хеликоптера. Тя кимна, обърна се и им махна да идват. Ерики и Ногър приключиха с операциите по спирането на двигателите, без да откъсват очи от телохранителя, който ги наблюдаваше със сериозно лице.

— Ерики, ти мразиш оръжията не по-малко от мен, нали? — попита Ногър.