Джеймс Клавел - Вихрушка

Околностите на Табриз: 11,49 по обед.

Ерики Йоконен издигаше хеликоптер 206 във високия въздушен коридор, който водеше към града. До него се беше настанил Ногър Лейн, Азадех пътуваше отзад. Върху скиорския си костюм беше облякла дебело пилотско яке, но в сака си носеше и чадор — „за всеки случай“, както се беше изразила. Ерики беше включил трети шлемофон, който беше на главата й.

— Табриз Едно, чувате ли ме? — попита той отново. Всички чакаха, но отговор нямаше, а бяха в рамките на съответния радиообхват.

— Може да са напуснали, а може и да е клопка, както стана с Чарли.

— Най-добре много внимателно огледай района, преди да се приземим — каза Ногър. Оглеждаше внимателно небето и земята.

Нямаше облаци. Температурата беше доста под нулата и планините бяха отрупани с дебел сняг. Съгласно разпорежданията на Техеран дозаредиха гориво в едно депо на „Иран Ойл“, непосредствено до Бандар-е Пахлави, който вече беше преименуван.

— Хомейни е хванал здраво юздите на всички. И РВД е услужлив, и летището работи — каза бодро Ерики. Опитваше се да разсее мрачното настроение, което ги беше обхванало.

Азадех все още не можеше да преживее новината за екзекутирането на емир Пакнури заради престъпления срещу исляма и още по-ужасната — за бащата на Шаразад.

— Но това е убийство! — възкликна тя, когато чу вестта. — Какви престъпления е могъл да извърши той — нали десетилетия наред поддържаше Хомейни и моллите?

Никой не можа да й отговори. Семейството бе прибрало тялото и бе потънало в траур и безкрайна мъка, Шаразад почти си бе изгубила ума и къщата бе затворена дори за Азадех и Ерики. Азадех не искаше да напусне Техеран, но получи второ съобщение от баща си, адресирано до Ерики, в което се повтаряше съдържанието на предишното: „Капитане, искам дъщеря ми да дойде спешно в Табриз.“

Ето че вече почти бяха пристигнали у дома.

„Някога беше дом — мислеше си с горчивина Ерики. — Но вече не съм толкова сигурен.“

Близо до Казвин прелетя над мястото, където свърши бензинът на рейнджровъра и Петикин и Ракоци ги бяха отървали двамата с Азадех от тълпата. Колата вече я нямаше. После премина над бедното селце, където бяха блокирали пътя и той беше прегазил муджахидина с тлъстата физиономия, който им открадна документите. „Лудост е, че се връщам обратно“ — помисли си Ерики.

— Мак е прав — умоляваше го Азадех. — Върви в Ал Шаргаз. Ногър ще ме откара в Табриз и ще ме докара, за да хвана следващия редовен пътнически полет. Ще се съберем в Ал Шаргаз, независимо какво ще каже баща ми.

— Аз ще те закарам у дома и ще те върна — отсече той. — И точка по въпроса.

Излетяха от Дошан Тапе веднага след разсъмване. Базата беше почти празна, стърчаха изгорели корпуси на сгради и хангари, имаше разбити самолети на иранските военновъздушни сили, камиони и един обгорял танк с емблемата на Безсмъртните. Никой не си беше направил труда да разчисти остатъците. Нямаше и охрана. Скитници отмъкваха всичко, което можеше да гори — нафта и храни все още почти не се продаваха, денонощно имаше много сблъсквания между Зелените ленти и левичарите.

Хангарът и ремонтно-механичният цех почти не бяха пострадали. Стените им бяха надупчени от куршуми, но нямаше нищо оплячкосано и всичко функционираше до една или друга степен с няколко механици и административен персонал, който беше горе-долу колкото персонала за нормална работа. Привличаше ги завишената заплата, благодарение на това, че Макайвър беше изцедил пари от Валик и другите съдружници. Той беше дал пари и на Ерики, за да плати на персонала в Табриз Едно.

— Ерики, започвай да се молиш на Господа! Днес имам среща в министерството, за да оправим финансовите си отношения — беше им казал той непосредствено преди да излетят — и да подновим всички изтекли разрешителни. Толбът от посолството ми я уреди. Той смята, че Базарган и Хомейни сега имат много по-добър шанс да поставят под контрол и обезоръжат левичарите. А ние просто, трябва да се грижим за интересите си и да не губим самообладание.

„Лесно му е на него“ — помисли си Ерики. В този момент прелетяха над прохода, той наклони машината на една страна и започнаха бързо да се снижават.

— Ето я базата!

И двамата пилоти съсредоточено загледаха надолу. Единственото нещо, което се движеше, беше надуваемият ветропоказател. Никъде не се виждаха паркирани транспортни средства. Не излизаше дим от никоя къщичка.