Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ага — рече той на Назири и кимна към охраната, — кажи им, че трябва да подготвя хеликоптера, а този мръсник да не пуши в хангара.

Назири преведе.

— Съгласни са, но казаха да побързаш.

Пазачът, който лениво пушеше, хвърли цигарата на бетонната настилка. Един от механиците бързо я смачка. Назири понечи да остане, но от охраната му дадоха знак да продължи и той неохотно си отиде.

— Заредете машината с гориво и проверете всичко внимателно — нареди Скот тихо и предпазливо. Не беше сигурен дали някой от пазачите не разбира английски. — След един час трябва да натоваря комитета, за да направим официално посещение на сондажните площадки. Излиза, че си имаме нов комитет от днес, назначен от Шарпур.

— Ай, да му се не види — измърмори някой.

— Ами оборудването на сондаж „Роза“? — попита Ефър Джордан.

До него стоеше Род Родригес. Скот забеляза безпокойството му.

— Ще трябва да почака. Хайде, зареждайте горивото. Ефър, вземи хората и проверете машината. Род — бърна се той към механика, за да го окуражи, — вече се връщаме към нормалното положение на нещата и скоро ще получиш отпуската си, за да заминеш за Лондон, capito 12 12 Разбра ли (ит.). — Б.пр. ?

— О, благодаря ти, Скот.

Пазачът му даде знак да тръгва.

— Baleh, ага. Да, добре, ваше превъзходителство — рече Скот и се обърна към Родригес: — Род, заради мен направи много внимателно проверката.

— Разбира се.

Скот се отдалечи, охраната го последва. Джордан извика напрегнато:

— Какво става? Къде отиваш?

— На разходка — отвърна той саркастично. — Ами знам ли къде? Цяла сутрин съм летял.

Той се затътри уморен и безпомощен. Щеше му се на негово място да бяха Локхарт или Жан-Люк. Мръсни комитетски копелета! Глутница гадни главорези!

Стотина метра по-напред Назири вървеше бързо; останалите вече се бяха скрили зад завоя на пътеката, която лъкатушеше между дърветата. Температурата беше един градус под нулата, снегът скърцаше под краката. На Скот му стана топло в пилотския гащеризон, изпитваше известно неудобство да ходи със специалните си обувки за полети, потропваше раздразнено и се опитваше да настигне Назири, но не успяваше. Снегът бе натрупал отстрани на пътеката и по дърветата, небето синееше. До селото оставаше по-малко от километър по виещата се пътека.

Яздек беше разположен на малко плато, добре скътано от силните ветрове. Колибите и къщите бяха построени от дърво, камък и кирпич, скупчени около площада с малката джамия. За разлика от повечето села то бе заможно, разполагаше с достатъчно дърва за зимата, наоколо се въдеше много дивеч. Яздек имаше кооперативни стада овци и кози, няколко камили, тридесет коня и разплодни кобили, с които се гордееше.

Домът на Ничак хан представляваше двуетажна къща с покрив от плочи, с четири стаи — беше по-голяма от другите и се намираше точно до джамията.

До нея се намираше училището — най-модерната сграда в селото. Том Локхарт беше проектирал простата й конструкция и бе убедил Макайвър да финансира строителството миналата година. Допреди няколко месеца училището се ръководеше и стопанисваше от един млад човек от Учителския корпус на шаха — почти всички жители на селото бяха неграмотни. Когато шахът избяга, младежът изчезна. От време на време Том Локхарт и някои други от базата организираха там събирания, които представляваха повече куп въпроси и отговори — отчасти в името на добрите отношения, отчасти за запълване на свободното от полети време. Тези сбирки бяха много посещавани и от възрастни, и от деца — Ничак хан и жена му държаха на това.

Докато слизаше по склона, Скот видя как останалите влизат в училището. Пред входа беше паркиран камионът, докарал Зелените ленти. Селяните се събираха на групички и мълчаливо наблюдаваха. Мъже, жени, деца — всичките невъоръжени. Жените в Кашкай не носеха нито фереджета, нито чадори, а разноцветни роби.

Скот се изкачи по стълбите на училището. Последния път, когато беше тук, само преди няколко седмици, изнесе лекция за Хонконг, който познаваше от ваканциите след занятията в един английски пансион. Трудно му беше да им обясни що за място е тази автономна територия с нейните безбройни улици, тайфуни, пръчици за хранене и йероглифи, странни храни и пиратски капитализъм, сгушен под необятността на Китай. „Радвам се, че сме си пак в Шотландия — мислеше си той. — Радвам се, че Стареца ще започне да ръководи контролната кула, която ще е моя някой ден.“