Джеймс Клавел - Вихрушка

— А сега сигурно ще се върнете в джамията си, наближава време за молитва. — Той им обърна гръб и тръгна към джипа. Знаеше, че хората му ще го пазят. Махна с ръка на Старк и Еър да се качват и се настани на предната седалка, като държеше автомата готов за стрелба, но вече по-отпуснато. Един по един хората му се върнаха в колите и потеглиха.

Хусаин стоеше мъртво бледен. Неговите Зелени ленти чакаха. Един от тях запали цигара. Всички се чувстваха угнетени от трупа в краката си и кръвта, която продължаваше да се стича.

— Тате, защо го пусна да си върви? — попита момченцето с пискливия си глас.

— Не съм го пуснал, сине. Първо имаме да свършим по-важни неща и след това ще се върнем.

Загрос Три: 12,05 по обед.

Скот Гавалан се взираше втренчено в дулото на насочения срещу него автомат „Стен“ с вдигнат предпазител. Току-що бе приземил хеликоптер 212 след първия за деня полет до сондаж „Роза“, където достави стоманени тръби и цимент. В момента, в който изключи двигателите, от хангара изскочиха Зелените ленти и го заобиколиха.

Отвратен от страха, който изпитваше, той откъсна погледа си от автомата и се втренчи в черните злобни очи наоколо.

— Какво… какво искате? — попита той прегракнало, след това повтори на фарси:

— Chen karbareh?

Мъжът с автомата изсипа поток сърдити неразбираеми думи.

Скот свали шлемофона си.

— Man zaban-e shoma ra khoob nami danam, agha! — надвика той свистенето на двигателите. — Не говоря вашия език, ваше превъзходителство — и стисна зъби, за да не изтърве псувнята, която искаше да добави.

Заваляха още гневни думи и мъжът му даде знак да излезе от кабината. И тогава видя Назири, управителя на „Иран Ойл“, раздърпан и наранен — други от Революционните отряди го измъкнаха от канцеларията му и го понесоха за ръцете и краката. Скот се показа от прозореца:

— Какво става тук, по дяволите?

— Те… те искат да слезеш от хеликоптера, капитане — извика Назири. — Моля те, побързай!

— Почакай да спра напълно двигателите! — Скот припряно завърши процедурата.

Дулото на автомата „Стен“ не беше помръднало, враждебността също не беше намаляла. Роторите бавно спираха и когато дойде моментът, в който можеше да напусне хеликоптера, Скот откопча колана и стана. Моментално го изблъскаха настрана. Възбудени, крещящи мъже разтвориха докрай вратата на пилотската кабина и се покатериха в хеликоптера.

— Ага, какво е станало с теб? — попита той Назири. Иранецът беше цял в рани.

— Новият… новият комитет направи грешка — каза Назири. Опитваше се да запази достойнство. — Смятаха, че съм бил поддръжник на шаха, а не човек на революцията и имама.

— Кои са тези, по дяволите! Не са от Яздек.

Преди Назири да успее да отговори, човекът с автомата „Стен“ си проправи път с лакти през тълпата.

— Марш в канцеларията! ВЕДНАГА! — изкрещя той на лош английски и сграбчи Скот за ръкава на якето, за да го накара да побърза. Пилотът машинално измъкна ръката си. Автоматът опря в гърдите му.

— Добре, де — измърмори той и навъсено закрачи към канцеларията.

Вътре, с гръб към стената, между отворения прозорец и бюрото, стояха Ничак хан, каландарът на селото, и старият местен молла. И двамата бяха напрегнати. Скот ги поздрави и те му кимнаха притеснено. След него влезе Назири, последван от рояк Зелени ленти.

— Chen karbereh? — попита Скот. — Какво става?

— Тези хора са… те заявяват, че са нашият нов комитет — отговори сподавено Ничак хан. — Изпратени са от Шарпур, за да поемат ръководството на нашето… нашето село и нашето… летище.

Скот се озадачи. Думите на кмета нямаха смисъл. Макар че Шарпур беше най-близкият град и формално властта му се разпростираше върху целия район, управлението на кашкайските планински племена по традиция беше оставено на самите тях, при условие че признават суверенната власт на шаха и Техеран, спазват законите, не носят оръжие и са мирни.

— Ами вие винаги сами сте управ…

— Млък! — изкрещя водачът на Зелените ленти и размаха автомата си. Скот забеляза, че Ничак хан почервеня. Водачът беше с брада, тридесетина годишен, лошо облечен. Тъмните му очи имаха неприятно излъчване. Той измъкна Назири пред групата и изломоти още нещо на фарси.

— Аз… аз трябва да ви превеждам, капитане — избърбори уплашено Назири. — Водачът, Алисадър, казва, че вие трябва да му отговорите на няколко въпроса… Аз отговорих на повечето, но той иска…

Алисадър, го наруга и започна разпита. Четеше от предварително подготвен списък, а Назири превеждаше.