Джеймс Клавел - Вихрушка

Хусаин беше заобиколен от десетина въоръжени младежи със сурови лица, всички от Зелените ленти.

— Значи така, нямам власт, а? — Затаки презрително му обърна гръб и извика на английски:

— Самолетът незабавно да излита! Всички пътници на борда!

Отпрати пилота със сърдит жест и се обърна към Хусаин:

— Е? А второто?

Зад гърба му пътниците побързаха да изпълнят нареждането и понеже Зелените ленти се бяха скупчили около Затаки и Хусаин, Старк заповяда на Робъртс да се качва на самолета, след това даде знак на Еър да помогне за прикриване на измъкването на механика. Двамата заедно помогнаха на Тайрър да слезе от джипа.

Затаки си играеше с карабината си, без да откъсва очи от Хусаин.

— Е? Кое е второто?

Хусаин се слиса, хората му също като него си даваха пълна сметка, че карабините са насочени към тях. Двигателите заработиха. Той виждаше как пътниците се качват в самолета, как Старк и Еър помагат на един мъж с превързани очи да се изкачи по стълбата, а после отново отиват при джипа; двигателите набираха обороти и в момента, в който последният човек влезе вътре, стълбата се вдигна и машината се изнесе на пистата за излитане.

— Е, ага, кое е следващото?

— Следващото… това е нареждането на комитета в Ковис ти и хората ти да напуснат града.

Затаки го изгледа презрително и извика на хората си, за да надмогне рева на двигателите. Беше стъпил здраво на бетонната настилка, готов да се бие на живот и смърт. Горещият въздух от витлата почти го отвяваше:

— Ей, чухте ли, имаме заповед от комитета на Ковис да изчезваме!

Хората му се разсмяха, един голобрад юноша от Зелените, ленти на Хусаин понечи да насочи карабината си и моментално беше прерязан от точен откос, изстрелян от хората на Затаки, който го просна мъртъв. Настана тишина, нарушавана само от двигателите на отдалечаващия се самолет. За момент Хусаин се стъписа от неочаквано появилата се върху бетонната настилка локва кръв.

— Такава е волята на Аллаха — обади се Затаки. — А ти, молла, какво искаш?

Точно тогава той забеляза вцепенилото се от страх малко момче, надничащо зад моллата — криеше се зад одеждите му, беше се вкопчило в тях, търсейки закрила. То толкова много приличаше на по-големия му син, че за момент Затаки се върна в щастливите дни преди пожара, когато всичко изглеждаше на мястото си и все пак се очертаваше някакво бъдеще — Бялата революция на шаха беше чудесна, проведе се поземлена реформа, която ограничи владенията на моллите, въведе се всеобщо образование и други неща… „Да, това бяха добрите стари времена, когато бях баща, а сега вече никога няма да мога. Никога.“ Електродите и клещите бяха унищожили тази способност.

Остра пронизваща болка жегна слабините му и го блъсна в главата при този спомен, прииска му се да крещи. Но не го направи, а просто потисна мъката си както винаги и се върна към действителността. Виждаше непреклонността в погледа на моллата и се приготвяше за развитието на нещата. Голямо удоволствие му доставяше убиването с автомат. Палещото стакато на забиващите се изстреляни откоси, при което оръжието сякаш оживяваше, острият мирис на барут, леещата се кръв на враговете на Аллаха и Иран. Моллите бяха врагове и най-големият враг беше Хомейни, който вършеше светотатство, като позволяваше да се кланят на портрета му и последователите му да го наричат имам, и като поставяше моллите между народа и Аллаха — всичко това бе против учението на Пророка.

— Хайде, казвай — изръмжа той, — че започвам да губя търпение!

Затаки се извърна и видя, че моллата сочи Старк.

— Пилота? Че защо? За какво ти е? — попита той озадачен.

— За да го разпитам.

— За какво?

— За бягството на офицерите от Исфахан.

— Че защо той би трябвало да знае за тях? Старк беше с мен в Бандар-е Делам, отдалечен на стотици мили, и помагаше на революцията срещу враговете на Аллаха! — добави Затаки гневно. — Враговете на Аллаха са навсякъде! Светотатството и идолопоклонничеството е обхванало всички — не е ли така?

— О, да, така е, навсякъде гъмжи от врагове и се шири светотатство. Обаче той е пилот на хеликоптер, а пилотът на избягалия хеликоптер е неверник, така че Старк може да знае нещо. Искам да го разпитам.

— Не докато съм тук.

— Но защо? Защо не?

— Няма да го разпиташ, докато съм тук, в името на Аллаха! По-нататък — утре или вдругиден, ако е рекъл Аллах, но не сега.

Затаки бе преценил съвсем точно Хусаин и по погледа и израза на лицето му разбра, че той се признава за победен и вече не представлява опасност. Внимателно огледа лицата на Зелените отряди, заобиколили моллата, но вече не откри в тях заплаха. „Бързата и неочаквана смърт на един — помисли си той без угризения — обикновено кара останалите да стоят мирни.“