Джеймс Клавел - Вихрушка

Вече имаше няколко сблъсквания между Зелените ленти, Ислямските марксисти и други леви групировки в Ковис. Те бяха по-чести в Гач Саран, близко градче на северозапад, там имаше петролна рафинерия. Вчера, след като се стъмни, моллата поведе Зелените ленти срещу една от тайните къщи укрития на Туде. Един от членовете на тази организация я издал, като в замяна на предателството си се надяваше на помилване. Не можеше да има никаква милост. Нападението беше внезапно, битката — кратка и кървава. Бяха убити единадесет души и той се надяваше, че сред тях са някои от водачите. Досега Туде не бяха излизали на открит бой, но за следващия ден следобед бяха запланували масова демонстрация в подкрепа, на тази на Туде в Техеран, макар че Хомейни изрично ги беше предупредил да не го правят. Конфронтацията вече беше планирана. И двете страни знаеха за това. „Много ще загинат — помисли си Хусаин мрачно. — Смърт на всички врагове на исляма!“

— Заповядай. — Жена му му поднесе горещото, гъсто и сладко черно кафе, единствения лукс, който той си позволяваше, с изключение на петъчните дни, защото са свещени, на другите свещени празници, както и през целия месец рамадан, когато изобщо се отказваше от кафето.

— Благодаря ти, Фатима — отговори й той любезно. Когато го ръкоположиха за молла, родителите му я доведоха, а наставникът му аятолах Исфахани го посъветва да се ожени за нея и той го послуша.

Изпи кафето с голяма наслада и й върна чашата. Женитбата не го беше отклонила от предначертания път, макар че от време на време обичаше да спи с нея, прегърнал я отзад стоплен от големите й бутове през мразовитата зима. Понякога я обръщаше към себе си и се любеха, а после заспиваше, но никога нямаше покой. „За мен мир ще има единствено в рая и това време не е далеч — мислеше си той с нарастващо вълнение. — Слава на Аллаха, че са ме кръстили на имам Хусаин Великомъченика, втория син на имам Али, единия от Великомъчениците от битката при Карбела преди тринадесет века.“

„Той е незабравим“ — мислеше си молла Хусаин и екстазът му се увеличаваше, а това облекчаваше болката от ашура, десетия ден на мухарам, само преди няколко седмици — годишнината от великото мъченичество. Белезите от камшика още личаха по гърба му. Него ден той пак беше в Кум, както миналата и по-миналата година, за да вземе участие в шествията за пречистване на душите заедно с десетки хиляди други иранци, които се налагаха с камшици, за да си припомнят свещеното мъченичество, и се самоизтезаваха с камшици и вериги и измъчваха плътта си с куки.

Трябваше да минат много седмици, докато се възстанови, за да може да стои прав, без да изпитва болка. „Както Аллах желае — каза си той гордо. — Болката и светът са без значение. Както ми беше заповядано, опълчих се срещу Пешади във военновъздушната база, превзех я и я усмирих, закарах го окован във вериги в Исфахан. Днес първо ще отида отново в базата, за да разследвам и обуздая чужденците и онзи сунит Затаки, който се мисли за Чингис хан. Следобед отново ще поведа правоверните срещу атеистите на Туде и ще изпълня делото на Аллаха — така ми заповяда имамът, който се подчинява единствено на Аллаха. Дано да бъда допуснат днес до рая, за да се излежавам там на брокатени дивани и плодовете на двете градини да бъдат леснодостъпни за мен.“ Тези познати слова от Корана се бяха отпечатали дълбоко в съзнанието му.

— Нямаме нищо за ядене — оплака се жена му, прекъсвайки мислите му.

— Днес в джамията ще има храна — отвърна той, а синът му Али наостри уши и моментално спря да се чеше по ухапаните от мухи и насекоми места. — Отсега нататък ти и децата няма повече да гладувате. Ще раздаваме всеки ден ориз на нуждаещите се, както правехме едно време.

Той се усмихна на Али и разроши косата му.

— Аллах знае, че и ние сме сред нуждаещите се.

След завръщането на Хомейни джамиите възобновиха древната си роля — да раздават всеки ден проста, но питателна храна, която се броеше за част от „закята“ — доброволния данък милостиня, с който бяха облагани всички мюсюлмани или от който се откупуваха с пари. Закятът сега беше единствената прерогатива на джамиите. Хусаин изрече още куп проклятия по адрес на шаха, който бе отменил ежегодното субсидиране на моллите и джамиите преди десет години, с което им причини толкова много мизерия и страдание.

— Ела и ти при хората, които чакат в джамията каза той. — Когато всичките се нахранят, вземи колкото ти трябва за теб и децата. Ще правиш това всеки ден.