Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ти си добра жена, Джен — каза й той, когато останаха сами. — Но това няма да ти го простя!

— Добре, Дънкан — сладко отвърна тя като истински добра съпруга.

— Никога няма да ти го простя, да те вземат дяволите!

— Добре, Дънкан.

— Престани с това „добре, Дънкан“! — ревна той, после се задълбочи в шофирането. След малко добродушието му надделя, той пусна една крива усмивка и добави: — Предпочитах да си на сигурно място в Ал Шаргаз, но сега се радвам, че си тук.

Тя мъдро премълча, само се усмихна и пак сложи ръката си на коляното му. Мирът беше възстановен. Пътуването им отново беше кошмарно, с много заобикаляне, стрелба, трупове, кучета и разгневени тълпи по улиците. От месеци никой не се грижеше за боклука, отточните вади отдавна бяха задръстени. Нощта бързо встъпи в правата си, студът се засили. Край тях профучаваха раздрънкани коли и камиони, пълни с въоръжени мъже; никой не го беше грижа за разумно шофиране.

— Умори ли се, Дънкан? — попита го тя. — Искаш ли да те сменя?

— Не, добре съм, благодаря — отказа той. На практика беше смазан от умора и когато влязоха в тяхната улица — тъмна и зловеща като всички останали, той въздъхна с облекчение. Единствената светлина идваше от техните прозорци под покрива. Не му се искаше да оставя колата на улицата, тъй като беше сигурен, че ще му източат бензина въпреки ключалката на резервоара. Ако не му задигнат и цялата кола! Вкара я в гаража, заключи и двамата поеха нагоре по стълбите.

На партера ги пресрещна Чарли Петикин с побеляло като вар лице.

— Здрасти, Мак! — поздрави той. — Слава Богу, че… — Видя Джени и объркано млъкна. — Джени! Какво стана? Да не би 125 да не кацна?

— Всичко е наред — успокои го Макайвър. — Какво се е случило, Чарли?

Петикин затвори вратата на офиса и колебливо погледна Джени.

— Добре де, отивам в тоалетната — неохотно промълви тя, продължавайки да се чуди на мъжката глупост. Всички знаеха, че Дънкан споделя с нея абсолютно всичко, а дори и да не го стори, тя си имаше свои източници на информация.

— Не, Джен — спря я Макайвър. — След като сама реши да останеш… — Той сви рамене и тя с изненада откри, че това е нещо ново за него. Не можеше да определи дали е добро, или лошо… — Давай, Чарли!

— Само преди няколко минути Руди успя да се свърже с нас по радиото — напрегнато започна Петикин. — НВС е бил свален, няма оцелели с изклю…

— Господи! — простена Джени и се строполи в близкото кресло. Макайвър остана безмълвен с бяло като платно лице.

— Не зная какво става — безпомощно промълви Петикин. — Сякаш сънувам някакъв проклет кошмар! Въпреки свалянето на хеликоптера Том Локхарт е жив и здрав, в момента е при Руди в Бандар-е Делам!

— Том е жив?! — подскочи Макайвър. — Успял е да се измъкне?

— Човек не може да се измъкне от хеликоптер, улучен по време на полет, Мак — поклати глава Петикин. — Ако това не е някаква игра, аз отказвам да разбера каквото и да било! Том летеше без пътници, превозваше само няколко сандъка с резервни части, нали? А някакъв офицер ми дрънкаше, че хеликоптерът бил пълен с хора! Руди пък рече: „Съобщете на капитан Макайвър, че капитан Локхарт се е върнал от отпуска!“ — Чарли Петикин отново поклати глава и добави: — Господи, аз дори разговарях с него!

— Говорил си с него? — зяпна от удивление Макайвър. — Сигурен ли си? И за каква отпуска става дума, по дяволите?

— Не зная, Мак. Зная само, че наистина говорих с Том.

— Чакай малко, Чарли. Как Руди е успял да се свърже с нас? Той в Ковис ли е?

— Не. Каза, че се обажда от кулата на авиодиспечерите в Абадан.

Макайвър процеди една ругатня и се замисли. Беше доволен, че Том Локхарт е жив и здрав, същевременно изпитваше притеснение за съдбата на Валик и семейството му. Пълен с хора? Би трябвало да са само четирима! Трябваше му незабавен отговор поне на петдесет въпроса, съзнаваше, че и двамата с Том са загазили сериозно. Не беше казвал на никого, с изключение на Гавалан за мисията на Локхарт и собствените си проблеми, свързани с нея.

— Хайде да почнем отначало, Чарли — рече той и хвърли бегъл поглед към Джени, която беше замръзнала в креслото. — Добре ли си, Джен?

— Да, да — тръсна глава тя. — Ще ида да направя нещо топло. — Гласът й беше слаб и немощен, също такава изглеждаше и внезапно смалената й фигурка, отправила се към кухненския бокс.

Петикин седна на ръба на бюрото и започна:

— Спомням си, че Руди каза: „При мен има офицер от иранските ВВС и аз трябва да бъда официално уведомен…“, после в репродуктора се появи гласът на другия: „Аз съм майор Казани от военното разузнаване и искам веднага да получа отговор! Ваш ли е хеликоптер 212 НВС, или не?“ За да спечеля време, му рекох: „Чакайте малко да взема списъка“, мълчах известно време, дано чуя някакви указания от Руди. Нямаше такива указания, затова съобщих: „Да, ЕР-НВС е наша машина.“ В следващия миг Руди избухна в такива ругатни, каквито никога не бях чувал от устата му: „Господи, това е ужасно, защото НВС се е опитал да избяга през границата в Ирак и иранските ВВС съвсем правилно са го свалили, пращайки в ада всички на борда — там, където заслужават! Кой, по дяволите, е пилотирал, и кой, по дяволите, е бил на борда?“