Джеймс Клавел - Вихрушка

— Е, няма нужда да идваш с нас, Чарли — прегракнало каза Гавалан.

— Все пак бих желал, ако е възможно — отвърна Петикин. Всъщност никак не му се искаше, но Макайвър го беше помолил насаме да му помогне да укротят Джени. („Каква хубава шапка, Джени“ — й беше казал той веднага след приятната закуска с Паула. Джени се бе усмихнала мило: „Не се опитвай да ме разнежиш, Чарли Петикин, защото ще съжаляваш. Много добре ви познавам вас, мъжете — писнало ми е от вас…“)

Гавалан си облече якето. Вдигна телекса и го пъхна в джоба си.

— Всъщност, Чарли — каза той и сега пролича, че беше загрижен, — ако нямаш нищо против, предпочитам да не идваш — имам да довършвам някои разговори с Мак.

— Разбира се. — Петикин бързо протегна ръка и прикри усмивката си. Ако не отидеше на летището, щеше да получи няколко допълнителни часа насаме с Паула. „Светлата Паула“ — така мислеше за нея още от закуска, въпреки че тя беше брюнетка. — Ще се видим у дома — обърна се той към Макайвър.

— Защо не почакаш тук? Искам да вдигна всички бази веднага след мръкване и можем да се върнем заедно. Искам ти да държиш фронта тук. Ногър, ти си свободен. — Ногър Лейн засия, а Петикин изруга наум.

Макайвър караше колата, Гавалан седеше до него, а Джени се бе настанила отзад.

— Мак, да поговорим за Иран.

Обсъдиха възможностите, които стояха пред тях. Всеки път стигаха до едно и също мрачно заключение: трябва да се надяват, че ситуацията ще се нормализира отново, че банките пак ще отворят, те ще си получат парите, че на съвместното им предприятие няма да бъде наложен запор и че няма да ги обвинят за нищо.

— Просто трябва да продължим, Мак. Докато можем да действаме, ти трябва да продължиш, каквото и да се случи.

Макайвър беше не по-малко мрачен.

— Знам. Но как да действам без пари — и какво ще стане с вноските по лизинга?

— Все отнякъде ще намерим. До една седмица ще донеса пари в брой от Лондон. Мога да донеса лизинговата вноска за твоя самолет и резервна сума за още няколко месеца; ще опитам да направя същото за Х–63, ако успея да разсроча вноските, но, да ти кажа честно, не бях планирал да загубя толкова много договори. Може би ще успея да спася някои от тях. Както и да е, предпочитам да рискувам и за известно време да не се тревожа. Надявам се на Бога да разрешат на Джони да кацне; просто сега трябва да се прибера вкъщи, имам толкова задачи…

Макайвър едва избегна челен удар с някаква кола, която изскочи от една пряка, за малко не влезе в канавката, после отново се върна на платното.

— По дяволите! Добре ли си, Джени? — Той погледна в огледалото за обратно виждане и трепна, когато видя каменното й лице.

Гавалан също усети ледения полъх, накани се да й каже нещо, но се отказа. „Дали мога да се свържа с Иън — може би той ще успее да ме измъкне от тази каша“ и като си помисли това, си спомни за трагичната смърт на Дейвид Макструан. Толкова много от тези семейства — Струан, Макструан, Дънрос, враговете им Горнт, Ротуел, Брок, бяха умрели от насилствена смърт или изчезнали — загубени в морето, — или бяха загинали при странни злополуки. Досега само Иън беше оцелял. Но докога? Не му оставаха още много пъти. „Мисля, че съм стигнал до осмия, Анди“ — сподели Дънрос при последната им среща.

— Какво стана този път?

— Нищо особено. Бомба избухна в една кола в Бейрут почти под носа ми. Нищо, за което да се безпокоя. Казвал съм ти го и по-рано — няма определена схема. Просто живея интересен живот.

— Като в Макао?

Дънрос беше запален състезател и бе участвал в много от състезанията за Голямата награда на Макао. През шестдесет и пета — тогава състезанието все още беше аматьорско — почти беше спечелил, но изведнъж предната дясна гума на колата му се пръсна на последната права, колата му се удари в мантинелата и се преобърна на пистата. Другите коли се опитаха да го заобиколят, но една го удари странично. Извадиха го от останките, всичко по него беше цяло, незасегнато — липсваше само лявото му стъпало.

— Като в Макао, Анди — съгласи се Дънрос със странната си усмивка. — Просто злополука. И двата пъти. — Другият път двигателят му експлодира, но той остана невредим. Тръгнаха слухове, че някой е бърникал в мотора — сочеха врага му Куилън Горт, но не открито.

„Куилън е мъртъв, а Иън е жив — помисли си Гавалан. — И аз също. И Линбар — това копеле ще живее вечно… Всемогъщи Боже! Ставам болезнено подозрителен и глупав — трябва да престана. Мак и без това се тревожи достатъчно. Трябва да измисля някакъв изход.“