Джеймс Клавел - Вихрушка

Дървото на ругатните беше стар обичай — специално дърво, избрано от най-стария във фамилията, някъде около дома, при което можеш да отидеш сам. Баба Дънрос, бабата на Кати, казваше: „Когато дяволът те е обхванал, можеш да отидеш там и да ругаеш, да викаш, да беснееш и пак да ругаеш, докато се умориш. После вкъщи винаги има мир и никога няма нужда наистина да се обижда съпруг, съпруга, любовник или дете. Да, просто едно мъничко дърво, защото едно дърво може да понесе всички ругатни, та ако ще да са измислени от самия дявол.“

Първият път, когато беше използвал Катиното дърво, беше в Хонконг. В градината на Голямата къща — резиденцията на тайпана на Струанови, имаше една джакаранда. Тайпан тогава беше братът на Кати — Иън. Той знаеше точно датата: тя му каза всичко в сряда, 21 август 1963.

„Бедна Кати, моя скъпа Кати“ — помисли той, все още с любов. Кати беше родена под нещастна звезда. Влюбила се в един от Малцината — Джон Селкирк, летец лейтенант от Кралските въздушни сили, награден с орден. Оженила се рано, преди да навърши осемнадесет, внезапно овдовяла само след три месеца — а той излетял в небесата и не се върнал. Скапани военни години и нова трагедия — двама обични братя, убити при акция. Гавалан я срещна в Хонконг през четиридесет и шеста, влюби се в нея от пръв поглед, надяваше се с цялото си сърце, че може да й помогне в нещастието. По-късно се родиха Мелинда и Скот, бяха много мили деца и се развиваха чудесно. Всичко вървеше добре, после, през шестдесет и трета, преди тридесет и осмия рожден ден на Кати, й откриха прогресивна склероза.

„Върнахме се у дома в Шотландия, както винаги си искала — аз да осъществя плановете на Иън, ти да си възвърнеш здравето. Но не би. Гледах те как умираш.

Гледах милата усмивка, с която прикриваше ада вътре в теб — толкова храбра, мъдра и любяща, но си отиде, ден по ден и час по час. Така бавно и все пак така бързо, така невъзвратимо. До шестдесет и осма в инвалидна количка, с все още кристално ясно съзнание, а останалото — просто обвивка, безсилна и трепереща. После дойде седемдесета година…“

Онази Коледа бяха в замъка Ейвисярд. А на втория ден от новата година, когато останалите си бяха отишли, а Мелинда и Скот бяха на ски в Швейцария, тя каза:

— Анди, мили, не мога да издържа още една година, нито още един месец, нито още един ден.

— Да — отвърна просто той.

— Скъпи, имам нужда от твоята помощ. Вече трябва да си отида и… съжалявам, че това продължи толкова дълго… трябва да си отида сега, Анди. Трябва да го направя сама, но имам нужда от помощта ти. Ще го направиш ли?

— Да, мила моя.

Целия ден и цялата нощ разговаряха за добрите времена, припомниха си всички щастливи мигове, говориха за това, какво да направи той за Мелинда и Скот и че тя би искала той да се ожени отново. Тя каза колко чудесен е бил животът й с него, и те се разсмяха — двамата, а сълзите му потекоха едва по-късно. Той държа парализираната й ръка — шепата й беше пълна със сънотворни таблетки, — държа и треперещата й глава до гърдите си, после й подаде чаша вода — с малко уиски в нея — и не я пусна, докато треперенето не престана.

Докторът му беше казал любезно:

— Не я обвинявам — ако бях на нейно място, щях да съм го направил преди години. Горката жена.

После отиде при Дървото на ругатните, но нямаше ругатни, нито проклятия, нищо — само сълзи.

— Анди?

— Да, Кати?

Гавалан вдигна очи и разбра, че го беше повикала Джени. Макайвър стоеше до вратата и двамата го гледаха.

— О, здравей, Джени! Извини ме, за момент се бях разсеял. — Той стана. — Замислих се за Ейвисярд.

Очите на Джени се разшириха.

— О, телекс от Ейвисярд? Да не е паднала някоя от машините?

— Не, не, благодаря на Бога, просто „Импириъл Хеликоптърс“ и вечните им номера.

— О, слава Богу — отвърна Джени с видимо облекчение.

Беше облечена в дебело палто и красива шапка. Големият й куфар беше във външната канцелария, където чакаха Ногър Лейн и Чарли Петикин.

— Е, Анди — каза тя. — Ако не възразяваш на Макайвър, мисля, че трябва да вървим. Аз съм готова, винаги съм готова.

— Хайде, Джен, недей да… — Тя властно вдигна глава и Макайвър млъкна.

— Анди, моля те, кажи на господин Макайвър, че съм влязла в битката.

— Джени! Нима…

— Влязла съм, за Бога! — Тя властно отмести Ногър Лейн от куфара си, вдигна го, малко се залюля под теглото му и излезе навън, като подхвърли през рамо: — Много ви благодаря, но мога сама да си нося куфара.

Стаята сякаш изведнъж опустя. Макайвър въздъхна. Ногър Лейн едва се сдържа да не се разсмее. Гавалан и Чарли Петикин решиха, че ще е по-добре да не взимат страна.