Джеймс Клавел - Вихрушка

Петикин избърса изпотеното си лице и продължи:

— Мисля, че се проклех, имах чувството, че припадам… не мога да ти кажа точно, Мак… После избърборих нещо от сорта: „Чакайте малко… ще проверя в полетното разписание“, отчаяно се надявах гласът ми да звучи нормално. Намерих разписанието и видях, че името на Ногър Лейн е задраскано със забележката „болен“, вписан е Том Локхарт, а отдолу се мъдрят неговият и твоят подпис, Мак! — Той хвърли безпомощен поглед към Макайвър: — Беше ясно, че Руди не иска да споменавам името на Том, затова рекох: „В полетното разписание не е отбелязано нищо…“

Макайвър почервеня:

— Но след като си…

— Това можах да измисля, Мак! Когато го съобщих, Руди отново започна да ругае, но гласът му прозвуча различно — някак по-облекчено… Сигурен съм, Мак! „Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?“ — така рече. „Капитан Луц — отвърнах, — съобщавам ви това, което е отбелязано в разписанието — според него НВС се намира в хангарите на Дошан Тапе! След като не е там, значи е бил отвлечен от някого!“ Надявах се това да прозвучи убедително. После отново прозвуча другият глас: „Това ще бъде незабавно проверено! Искам веднага да получа вашия полетен дневник!“ „Окей — рекох, — къде да ви го пратя?“ Това малко го обърка, защото е ясно, че няма начин да му го пратим веднага. Рече да го пазим на сигурно място, а той по-късно щял да прати инструкции. После Том взе микрофона и рече нещо от сорта на: „Капитан Петикин, предайте извиненията ми на капитан Макайвър за закъснението от отпуск, но бях задържан от силен снеговалеж в едно селце южно от Керманшах. Ще се прибера веднага щом намеря начин за транспортиране.“ — Петикин изпусна въздуха от дробовете си и хвърли поглед към Макайвър и изправилата се на вратата Джени — Това е всичко. Какво мислиш?

— За Том ли? Не зная. — Макайвър тежко пристъпи към прозореца и двамата забелязаха как видимо се прегърби. На перваза се беше натрупал сняг, вятърът се усилваше. Някъде далеч се стреляше, но никой не обръщаше внимание.

— Джени?

— Нищо не се връзва, Чарли… Особено по отношение на Том… — Тя с усилие вдигна чайника и наля гореща вода в каната. Чашите вече бяха на масата. Обзе я безпомощност, плачеше й се, искаше да крещи срещу цялата тази несправедливост. Знаеше, че Том и Дънкан са хлътнали до гуша — нейният съпруг лично беше подписал разрешението за полета! Едновременно с това знаеше, че не трябва да споменава нито дума за Ануш, Валик и децата, които положително са били на борда… Но кой, по дяволите, е пилотирал, след като Том не е бил в машината? Отвличане? Не, не става… Имената на Том и Дънкан са вписани в полетното разрешение, копие от него имат и техеранските власти… Не става!

— Сега ми е по-ясно, но в онзи момент ми хрумна само тая версия и ми прозвуча доста правдоподобно — промълви Петикин със свито сърце. Ръцете му повдигнаха дневника: — Ами ако това се изгуби, а, Мак?…

— Оригиналът е в контролната кула в Техеран, Чарли… Том е кацал за дозареждане, това също е отбелязано някъде…

— При нормални обстоятелства — да. Но сега, при цялата бъркотия?

— Не знам.

— Може би ще успеем да измъкнем оригинала?

— Хайде стига! Дори адът да замръзне, пак не можем да го направим!

Джени започна да налива чая в чашите; мълчанието надвисна над тях като буреносен облак. Петикин поклати глава и изпъшка:

— Все още не разбирам как Том… Излетял е от Дошан Тапе, кацнал е за дозареждане… Значи само по време на полета е станало нещо… — Раздразнено прокара пръсти през косата си: — Трябва да е било отвличане! Къде е дозаредил? В Ковис? Може би оттам ще могат да ни помогнат!

Макайвър не отговори, погледът му продължаваше да се рее в мрака. Петикин изчака малко, после се зае да прелиства дневника с полетните разрешения. Откри копието, което му трябваше, и вдигна глава:

— Исфахан? — в очите му имаше недоумение. — Защо точно в Исфахан?

Макайвър пак премълча.

Джени добави кондензирано мляко в чая и подаде една от чашите на Петикин.

— Според мен си се справил отлично, Чарли — рече тя. Не знаеше какво друго да каже. После занесе втората чаша на Макайвър.

— Благодаря, Джен.

Видя сълзите по бузите му; очите й веднага се навлажниха. Той обгърна рамото й с ръка и се замисли за Ануш и коледното парти, което двамата с Джени организираха за децата на своите приятели сякаш преди цяла вечност… Малките Сетарем и Джалал, сладки и чудесни деца, бяха сърцето на веселбата… А сега? Късчета обгорено месо за лешоядите!