Джеймс Клавел - Вихрушка

— Добре, че Томи е оцелял, скъпи — прошепна през сълзи тя, забравила напълно за присъствието на Петикин. Притеснен, пилотът излезе и затвори вратата. Двамата изобщо не го забелязаха. — Добре е за Томи — повтори тя. — Единственото хубаво, нещо в цялата история!

— Да, Джен, единственото…

— Какво ще правим?

— Ще чакаме. Ще се молим на Бога да не са били на борда… но зная, че са били… — Той нежно избърса сълзите от лицето й. — После ще дойде събота, Джен… 125 ще кацне и ти ще отлетиш с него… Обещавам ти, че ще те последвам веднага щом се оправи тази неразбория, но сега вече трябва да заминеш!

Тя мълчаливо кимна, а той отпи глътка чай. Беше отличен. Мак се усмихна:

— Правиш страхотен чай с мляко, Джен.

Похвалата му обаче не можа да окаже обичайното си въздействие. Тя продължаваше да се разкъсва от страх и гняв. Толкова безсмислени убийства и жертви, толкова безцеремонна намеса в, личния живот на хората, толкова отвратителни проблеми, които състаряват съпруга й направо с часове! Тревогата ще го убие! Тя вече го убива!… После разрешението — единственото възможно разрешение, блесна в съзнанието й с кристална яснота.

Огледа се, за да се увери, че Петикин не е в стаята, и прошепна:

— Дънкан! Нали не искаш тези мръсници да ни лишат от бъдеще? Дай да заминем, като си вземем всичко!

— А?

— Всичко — самолети, резервни части, технически персонал!

— Не можем, Джен. Поне петдесет пъти съм ти го казвал!

— Напротив — можем, стига силно да го желаем и да имаме план! — Каза го толкова убедено, че Макайвър неволно усети как го заливат вълните на надеждата. — Анди ще ни помогне. Само той може да изготви плана, но само ти можеш да го реализираш! Щом не ни искат тук — така да бъде! Ще си отидем, но с нашите самолети, с нашите резервни части и с цялото си самоуважение! Трябва да действаме в дълбока тайна, но можем да го сторим. Можем, зная, че можем!

Ковис: 6,38 сутринта.

Моллата Хусаин седеше по турски на тънкия сламеник и проверяваше автомата АК–47. С обиграно движение той щракна новия пълнител на мястото му и каза:

— Готово.

— Ще има ли още сражения днес? — попита жена му.

Тя шеташе в другия край на стаята около печката с дърва, на която се загряваше водата за първото сутрешно кафе. Широкият й черен чадор шумолеше при движенията и прикриваше напредналата й бременност.

— Ако е рекъл Аллах.

Тя тихо повтори думите му — опитваше се да прикрие страха си от това, какво ще стане с тях, когато съпругът й поеме бремето на мъченик, толкова неуморно търсено от него. Дълбоко в душата си гореше от желание един ден да викне от някое минаре, за да покаже, че Аллах иска твърде много от нея и децата им. Докато живееше с родителите си — собственици на месарска сергия на пазара, можеше да яде каквото пожелае, да се смее, да излиза навън без фередже и да ходи на пикник, че дори и на кино. Седемте години семеен живот, трите живи и четирите мъртви деца заедно с беднотията през цялото това време, което й беше толкова чуждо, бяха изрязали бръчки по някога красивото й лице. „Ако е рекъл Аллах, но не е честно, не е! Ще умрем от глад — та кой ще тръгне да помага на семейството на един мъртъв, молла.“

Най-големият им син, шестгодишният Али, клечеше на пода на колибата — тя имаше едно-единствено помещение и бе построена съвсем до джамията — и внимателно следеше всяко движение на баща си. Двете му малки братчета, които бяха на две и три години, сияха върху сламеника на пръстения под, завити със старо войнишко одеяло. Бяха се свили като котенца. Цялата покъщнина се състоеше от проста дървена маса с две пейки, няколко тенджери и тави, един голям сламеник и един малък, постлани върху вехти килими. Газена лампа пръскаше оскъдна светлина върху варосаните кирпичени стени, по които нямаше никаква украса. Преграденото място отвън служеше едновременно за умивалня и за нужник. Чешмата работеше само понякога. Беше пълно с мухи и насекоми. А в една ниша, обърната към Мека, святото място за поклонение, беше поставен доста оръфан от употреба Коран.

Денят беше мразовит и облачен, току-що се бе зазорило, и Хусаин вече бе призовал вярващите на сутрешна молитва в джамията. Беше избърсал праха от оръжието и грижливо го бе смазал, бе почистил дулото от нагара и сменил пълнителя. „Сега е тип-топ — помисли си той със задоволство, — готов е да свърши още работа в името на Аллаха, такова оръжие има широко приложение — АК–47 е много по-добър от М–4, много по-прост и удобен, а и също толкова точен при близка стрелба. Ама че са тъпи тия американци, ама толкова тъпи, че се хванали да произвеждат пехотински автомат, който е толкова усложнен и точен при стрелба на хиляда метра, а повечето сражения се водят на разстояние малко повече от триста метра. Освен това АК–47 можеш да го влачиш из калта цял ден и той пак ще прави това, за което е предназначен — ще убива. Смърт на всички врагове на Аллаха!“