Джеймс Клавел - Вихрушка

Тази заповед не му харесваше. Едно беше да засипва с бомби и картечен огън позициите на бунтовниците от борда на бойния хеликоптер, друго — да стреля срещу беззащитен човек. Това си беше чисто убийство. С посивяло лице Али започна да обира луфта на спусъка. Заповедта си е заповед — трябваше да я изпълни.

— Съжалявам — прошепнаха устните му.

В същия миг Локхарт се люшна встрани и тялото му цопна във водата. Али автоматично проследи движението му и се прицели в гърба му, сигурен, че не може да пропусне от толкова близко разстояние.

— Стой!

Секундата колебание беше достатъчно дълга, за да чуе заповедта и с благодарност да й се подчини. До него тичешком се изправи Валик и двамата започнаха да оглеждат водата, тъмна и доста дълбока, въпреки близостта на брега. Локхарт го нямаше никъде.

— Може би се е скрил под кея или лодката — промърмори Али, избърса потта от лицето си и благодари на Бога, че не си бе изцапал ръцете с кръвта на пилота.

— Сигурно — кимна. Валик, също изпотен, но не толкова от топлина, колкото от страх. Никога преди не беше виждал подобно изражение върху лицето на жена си, никога не беше виждал усмивката, с която му обеща смърт по време на сън. „Наследство от дивите й прадеди“ — помисли си той. Тя беше каджарка, а каджарите бяха известни с жестоките си борби за трона. Игри, в които не се спираха пред нищо — убийство на съперника, ликвидиране дори на цялото му семейство. Валик се огледа и я видя изправена в началото на пътечката.

— Дай ми оръжието си — обърна се той към Али. Пое автомата, постави го с треперещи ръце на дъските на кейчето и извика:

— Локхарт, оставям ти оръжие. Всичко беше грешка… капитанът допусна глупава грешка…

— Но, генерале…

— Отивай горе при хеликоптера! — нареди му високо Валик. — Онзи глупак Селади не би трябвало да издава такава тъпа заповед! Веднага тръгваме за Кувейт. Иди да включиш двигателите, Али!

Али забърза нагоре, хвърли любопитен поглед на Ануш и изчезна. Тя бавно се спусна към брега.

— Видя ли? — попита я Валик. — Да.

Двамата останаха в очакване, напълно неподвижни. Водата беше тиха, нищо не нарушаваше спокойната й повърхност.

— Дано се е скрил някъде — промълви Ануш. В гърдите й се надигна огромна празнота. — Радвам се, че не си изцапа ръцете с кръвта му — добави тя, решена да заглади отношенията им. — Селади е чудовище!

— По-добре да се връщаме — промълви Валик и се огледа. Не се виждаше нито къщата, нито хеликоптерът. Той, извади пистолета си и изстреля един куршум в пясъка. — За Селади… Аз… Мисля, че улучих Локхарт в момента, в който изплува… Какво ще кажеш?

— Ти си добър и умен човек — хвана ръката му тя и го поведе нагоре. — Без твоята храбрости ум никога нямаше да избягаме от Исфахан! Но изгнание…

— Временно изгнание — поправи я той, радостен от факта, че недоразуменията помежду им са вече минало. — Скоро отново ще се върнем у дома!

— Дано — усмихна се тя. — Иначе ще полудея! Правя го само заради децата!… — Помълча, после добави: — Радвам се, че избра Кувейт. Никога не съм харесвала Багдад, а и тези иракчани! Пфу!… Защо не се вслушате в съвета на Локхарт да изчакате нощта?

— На няколко мили оттук има военна база, Ануш. Може би са ни засекли с радара си, Селади е прав…

Изкачиха възвишението и видяха, че всички са вече на борда — само децата ги чакаха пред машината. Ускориха крачка и Валик добави:

— Кувейт е много по-безопасно място. Вече бях решил да не се съобразявам с желанията на този надут глупак Селади… Човек не може да му има доверие!

След броени минути бяха във въздуха, направиха нисък завой над езерото и поеха на север над голите хълмове, придържайки се ниско над земята. Али Абаси беше добър пилот и познаваше отлично местността. Щом прехвърли върха, той се спусна в долината и пое на запад към иракската граница, която беше на по-малко от сто километра. Върховете над главите им бяха отрупани със сняг, заснежени бяха и склоновете им. Долу в падината зеленееше, преспи имаше само около острите камъни. Прогърмяха над някакво непознато на никого селце, после свиха на юг и започнаха да се движат успоредно на границата. Полетът щеше да продължи не повече от два часа, особено при благоприятен вятър. А сега духаше точно такъв.

Али управляваше машината с удоволствие. Беше радостен, че не му се наложи да убие Локхарт, изправил се насреща му с вдигнати ръце, но без да се моли за живота си, без прощална молитва. „Сигурен съм, че е успял да се скрие под кея — помисли си Али. — Слава на Аллаха…“