Джеймс Клавел - Вихрушка

— На път за Исфахан ви предупредих, че няма да прелетя последната част от пътуването. Али спокойно може да го стори, той е добре обучен пилот.

— Но нали и теб търсят не по-малко от нас? — смаян от глупостта му го погледна Валик. — Ще летиш с нас, разбира се!

— Няма! — поклати глава Локхарт. — Ще се оттегля веднага, защото зная, че нямате излишно време да ме превозите докъдето и да било. Али ще ви превози без проблеми, той е летял в този район и познава радарите. Моля да ми оставите една пушка и аз ще се добера до Бандар-е Делам. Съгласни ли сте?

Всички местеха очи от Валик към Локхарт, после от Локхарт към Селади. Мълчанието беше пълно.

Валик и Селади се замислиха, върху този нов и неочаквано възникнал проблем, после почти едновременно стигнаха до едно и също заключение: Иншаллах! След като Локхарт предпочита да остане в Иран, нека сам да си тегли последиците.

— Много добре — тихо проговори Валик. — Ще лети Али. — Усмихна се, тъй като уважаваше професионалните умения и познания на Локхарт, и побърза да каже: — Ние сме демократични хора, затова предлагам да гласуваме накъде да тръгнем — към Кувейт или към Ирак!

— Кувейт! — извика Ануш и повечето офицери се присъединиха към нея още преди Селади да успее да реагира.

„Отлично — помисли си Валик. — Позволих си да отстъпя, защото Селади твърди, че познава началника на полицията в Багдад и безпроблемното преминаване на него и моето семейство няма да струва повече от двайсет хиляди американски долара в брой — далеч по-малко от това, което бихме платили в Кувейт. А колко ще платят останалите, си е тяхна работа, надявам се, че си носят достатъчно пари или поне знаят бърз начин за тяхното набавяне…“

— Вие, разбира се, сте съгласен, нали, вуйчо? — попита той.

— Отлитаме за Кувейт. Благодаря ти, капитане… Би ли уведомил Али, че ще лети? Той отиде надолу към езерото.

— Разбира се, но първо ще си събера нещата. Ще ми оставите ли пушка?

— Естествено.

Локхарт се насочи към навеса и се скри от погледите им.

— Изтикайте хеликоптера и да се махаме! — заповяда Селади. Офицерите тръгнаха да изпълнят заповедта. Локхарт излезе, опря сака и планшета си до стената, после тръгна към брега да намери Али.

Валик усети погледа на жена си и се обърна:

— Какво има, Ануш?

— Какви са плановете за капитан Локхарт? — тихо попита тя, макар че наблизо нямаше никого.

— Нали го чу? Отказва да лети и предпочита да остане в Иран…

— Познавам те добре, скъпи. Ще оставиш ли да го убият? — попита с мила усмивка тя. — Да го премахнат!

— Убийство едва ли е най-подходящата дума — усмихна се само с устни той. — Но ти положително ще се съгласиш, че този човек представлява голяма опасност за нас! Познава ни добре, знае имената ни… Когато го хванат й подложат на изтезания, ще изплюе всичко и семействата ни ще бъдат изтребени! Такава е волята на Аллаха, той сам направи своя избор! Селади и без това беше издал заповед за ликвидирането му, но аз се възпротивих, понеже си мислех, че ще ни превози през границата…

— За да се превърне в разменна монета в Кувейт или Багдад, нали?

— Али получава заповеди от Селади, не от мен. Бедният Локхарт е обречен. Тъжно, но необходимо, съгласна си с това, нали?

— Не, скъпи. Съжалявам, но не съм съгласна. Ако някой посегне на живота му, горчиво ще съжалява. — Усмивката на Ануш беше все така мила и невинна. — Включително и ти, скъпи!

Лицето му почервеня. Зад гърба му офицерите изтикаха на открито хеликоптера и започнаха да го товарят.

— Не чу ли какво ти казах, Ануш? — снижи глас Валик. — Той е заплаха за нас! Той е чужденец, Яред, едва го търпи, а това, което ти казах, е вярно — оставим ли го жив, ще пострадат и моето, и твоето, семейство!

— А ти чу ли какво казах аз, скъпи съпруже? Прекрасно съзнавам размера на риска, но ако позволиш да го убият, ти също ще бъдеш убит!

— Не ставай смешна!

— Един ден ще заспиш и няма да се събудиш! Такава ще бъде волята на Аллаха! — Усмивката й беше все така мила, а гласът — тих и гальовен.

Валик се поколеба, после лицето му се стегна и той тръгна надолу по пътечката. Децата изскочиха от къщата и тя им нареди:

— Чакайте ме тук, милички, ей сега ще се върна.

Малката площадка за пикник на открито се крепеше на забитите във водата пилони. До нея имаше навес с летен бар. Няколко стъпала водеха към пристана за водни ски и моторници.

Локхарт стоеше на ръба с вдигнати ръце. Али беше насочил автомата в гърдите му. Заповедта на Селади беше ясна: „Отиваш на брега и чакаш. Ще те извикаме или ще пратим пилота. Ако се появи, убий го и веднага се връщай!“