Джеймс Клавел - Вихрушка

Тялото на пазача препречваше пътя им, от гърлото му се изтръгваха тихи стенания.

— Мамо, защо този спи в снега? — попита момиченцето.

— Не зная, миличка. Да побързаме и нито звук!

С тези думи Ануш прекрачи проснатото тяло, но малката не успя да го стори и падна в снега. Братчето й помогна да се вдигне, хвана я за ръка и всички заедно забързаха в мрака. Валик ги водеше внимателно. Не след дълго стигнаха хангара с техния 212 и той въздъхна облекчено.

Главният лагер беше далеч, чак от другата страна на широката писта. Генералът се огледа, не видя пазачи и се затича към хеликоптера. Надникна и с огромно облекчение видя, че вътре няма заспали стражи. Опита вратата и установи, че не е заключена. Дръпна я лекичко и махна с ръка на семейството си. Влязоха в кабината, той заключи отвън и набързо постла някакво одеяло под сгъваемите седалки. Настани децата върху него и ги предупреди да мълчат каквото и да става. После се отпусна до жена си, наметна се с друго одеяло и хвана ръката й. По бузите й се търкаляха сълзи.

— Не плачи, имай търпение — успокои я той. — Още малко и всичко ще бъде наред, ако е рекъл Аллах…

— Ако е рекъл Аллах — почти беззвучно повтори тя. — Но какво става? Полудя ли този свят? Защо ни тикнаха в тази дупка като престъпници? Какво ще стане с нас?…

— С помощта на Аллаха стигнахме дотук, защо да не ни помогне да се доберем и до Кувейт? — прошепна Валик.

Пристигнаха в Исфахан вчера, малко преди пладне. Полетът премина спокойно, всички радиочестоти мълчаха. Верният шофьор, служил при генерала цели петнадесет години, получи заповед да върне колата в Техеран и да не казва на никого, че семейството е „заминало за вилата си на Каспийско море.“ На никого не можем да се доверим, обясни на жена си Валик, докато чакаха пристигането на хеликоптера.

— Това е вярно — кимна тя, — но би трябвало да вземем и Шаразад — с нея Том Локхарт щеше да направи всичко възможно да ни превози на сигурно място.

— Не, тя не би тръгнала за нищо на света — отвърна Валик. — А на него не трябва да се доверяваме, той е чужденец…

— Все пак би било по-умно да вземем и нея.

— Не — поклати глава той, убеден, че знае как да постъпи с Том Локхарт.

По време на полета от Техеран до Исфахан той седеше отпред до пилота. Летяха на малка височина и внимателно заобикаляха населени места и военни бази. Когато Локхарт се включи на честотата на военната база в Исфахан, оттам му отвърнаха незабавно, очевидно ги очакваха. Кулата му даде инструкции за кацане и го предупреди да не се включва отново, а да остане на подслушване.

На площадката ги посрещна бригаден генерал Мохамед Селади, вуйчо на Валик, който беше уредил всичко, свързано с кацането и дозареждането с гориво. Той ги поздрави и предложи да обядват в базата, а след това да продължат.

— Разполагаме, с достатъчно храна на борда, ваше височество — учтиво се опита да отклони поканата Валик.

— Настоявам, ваше превъзходителство — нервно отвърна Селади. — Трябва да засвидетелствате своето уважение на коменданта, освен това се налага и да поговорим…

Точно в това време Зелените ленти и тълпата цивилни граждани започнаха своя щурм срещу базата, бързо преодоляха съпротивата на войниците и арестуваха всички. Том Локхарт беше отведен в неизвестна посока. „Кучета! — кипна вътрешно Валик. — Дано всички се пържите в ада! Знаех си аз, че трябва да заредим и веднага да излитаме! Този Селади е страхотен тъпак! Заради него стана всичко!“

Том Локхарт спеше дълбоко на половин километър от хангара, настанен на втория етаж на казармата. Събуди го някакъв шум в коридора, след миг вратата рязко се отвори и в очите му се заби острата светлина на електрическо фенерче.

— Бързо, ставай! — каза някой с американски акцент и двама души се приближиха да му помогнат. В следващия миг те вече бяха навън и ботушите им затрополяха по стълбите. Том не се поколеба нито за миг, скочи и хукна подире им. Настигна ги на изхода на помещението, зърна за миг униформите им, видя, че са офицери — капитан и майор, после двамата отново хукнаха и изчезнаха в мрака. Небето на изток леко просветляваше, валеше слаб сняг, който заглушаваше стъпките им.

Пред караулното, на двеста метра по-нататък, пламтеше огън, няколко сънливи бунтовници се гушеха край него. Том отново настигна своите освободители и тримата се втурнаха по алеята между еднаквите казармени постройки. Отскочиха встрани да дадат път на камион, пълен с пеещи бунтовници, после свърнаха зад ъгъла и хукнаха през широкото открито пространство към хангара за хеликоптери. Спряха да си поемат дъх едва когато стигнаха стените му.