Джеймс Клавел - Вихрушка

Оттатък пътечката Розмънт свърши пълнителя, изруга собствената си прибързаност и трескаво сложи нов. Насочи автомата си към предполагаемото местоположение на нападателите и пусна нов, този път далеч по-къс ред.

Гуенг стоеше неподвижно на лекия склон, плътно прилепен до висока скала. Очите му се взираха в полумрака, очакваше нещо да се раздвижи. Търпението му скоро беше възнаградено — в близост до изкорененото от експлозията дърво се размърда човешка фигура. Миг по-късно вече бягаше, превита на две. Гуенг се прицели внимателно и мъжът умря, без дори да извика. Настъпи тишина, само ехото повтаряше трясъка на последните изстрели.

Сърцето на Розмънт биеше лудо, той вече не можеше да се сдържа.

— Прикривай ме, Гуенг! — викна той, скочи на крака и се понесе към следващото прикритие. Вдясно от него проблесна огън, куршуми свирнаха край ушите му. После Гуенг натисна спусъка от другата страна на пътечката. Някой сподавено извика, стрелбата спря. Розмънт продължи да тича напред, стигна мястото, откъдето допреди малко ги обстрелваха, и бавно запристъпва напред с насочено оръжие. Трима от нападателите бяха разкъсани на парчета, четвъртият едва помръдваше. Дулата на пушките им бяха странно разкривени. Всички бяха облечени в груби дрехи на планински селяни. Последният жив от нападателите се задави от собствената си кръв и умря пред очите му. Розмънт се обърна и забърза към дървото, зад което се криеше Рос, наведе се и започна да рови сред откършените клонаци.

Гуенг остана на мястото си, готов да стреля по всичко, което помръдне. Отвъд скалата нещо помръдна сред кървавите човешки остатъци и той замря. После, уверил се, че горските гризачи не си губят времето, той леко потръпна. Скоро всичко тук щеше да бъде както преди, боговете щяха да се погрижат природата да си остане все така непокътната. Леко изви очи и видя Тенцинг, превит на две до една скала. Десницата му продължаваше да стиска дръжката на широкия нож. „Ще го прибера, преди да си тръгнем — реши Гуенг. — Семейството му ще го приеме като светиня, а когато порасне, синът му ще го носи със същата гордост, с която го носеше бащата. Тенцинг живя и умря като шенгхан, значи сигурно ще се прероди, ако волята на боговете е такава… Карма!“

Клоните пред него леко помръднаха и той настръхна. Оттатък пътечката Розмънт продължаваше да се бори с клоните — ръцете му, окървавени и изподраскани, най-сетне напипаха тялото на Рос. Сърцето му почти спря, като го видя свит на две, с ръце върху главата, със захвърлен настрана автомат. Снегът наоколо беше изпъстрен с кървави петна, белият му маскировъчен халат — също. Розмънт коленичи и го обърна по гръб. Почти изкрещя от радост, като видя, че Рос все още диша. Очите му потрепнаха и бавно възвърнаха фокуса си. В следващия миг той с пъшкане седна в снега, намръщи се от болка и попита:

— Тенцинг, Гуенг?…

— Тенцинг е убит, Гуенг е оттатък пътечката и ни прикрива.

— Слава Богу… Бедният Тенцинг!

— Я провери дали се движат крайниците ти!

Рос замаяно се подчини. Всичко изглеждаше наред.

— Главата ми ще се пръсне, но иначе съм наред — промърмори той. — Бавно се огледа и видя труповете наоколо. — Кои са тези?

— Планинци, вероятно бандити — отвърна Розмънт и внимателно огледа пътеката, която се виеше далеч напред. Нищо не помръдваше, нощта беше все така ясна и тиха. — Трябва да се махаме колкото може по-скоро, иначе кой знае още колко копелдака ще скочат отгоре ни! Мислиш ли, че ще можеш да вървиш?

— Да, дай ми само няколко секунди. — Рос взе шепа сняг и разтърка лицето си. Веднага се почувствува по-добре, вдигна глава и добави: — Благодаря ти…

— Част от занаята — усмихна се Розмънт, после стана и внимателно се приближи до труповете на нападателите. Огледа ги внимателно, претърси това, което можеше да се претърси, но не откри нищо. — Вероятно са от местните планинци или обикновени бандити — заключи той. — Паднеш ли им жив в ръчичките, няма спасение!

Рос кимна, с лека гримаса отхвърли поредния пристъп на болка в главата си и каза:

— Мисля, че вече съм готов. Да тръгваме. Стрелбата сигурно се е чула на километри наоколо.

— Да изчакаме още малко — отвърна Розмънт, забелязал болезнената му гримаса.

— Не, ще ми стане по-добре, като ходя — отвърна Рос и бавно започна да се изправя. — Гуенг, тръгвай! — извика той, после изведнъж настръхна, дръпна Розмънт на снега и се строполи отгоре му.

Но беше късно. Самотен куршум от пушка, изстрелян от мрака на нощта, избра за своя жертва Розмънт и смъртоносно се впи в гърдите му. Изстрелът беше последван от къс автоматен ред, разнесе се кратък вик и всичко стихна.