Джеймс Клавел - Вихрушка

— Тогава дайте да го взривим, без да се опитваме да го отваряме!

— Аз… Аз трябва да проверя какво има вътре. Трябва да зная дали главният шифър на Мека е вътре или не! Той и декодерът са най-главните неща тук… — Очите му отново се спряха на мигащата светлинка. — Вие се върнете в другата стая, вземете Гуенг за прикритие и извикайте, като сте готов. Аз… Аз трябва да изпълня задачата.

Рос се поколеба за момент, после кимна и вдигна сака с експлозива и детонаторите.

— Къде е залата за комуникации?

— Тук, в съседство.

— А машинното с генераторите важно ли е?

— Не. Важни са тази зала, декодерът и четирите главни компютъра… Макар че е най-добре цялата тая проклетия да хвръкне по дяволите!

Розмънт изчака излизането на Рос, после се обърна с лице към сейфа, чувствайки как в гърдите му се свива тежка топка. „Ах, този мръсник Мешги! Всички бяхме готови да заложим главите си за него, дори самият Али Каракосе!“

— Готови ли сте? — нетърпеливо подвикна той.

— Почакайте малко — отвърна до самите му уши Рос и той стреснато се извърна. Не беше чул никакви стъпки! В ръцете му имаше тънко и здраво найлоново въже за катерене, което той сръчно уви около ръчката на сейфа. — Като ви кажа, ще натиснете ръчката, но няма да отваряте вратата! — нареди кратко Рос. — Ще я дръпнем с въжето отдалеч. Хайде!

Розмънт си пое дълбоко въздух, за да успокои бесния ритъм на сърцето си, завъртя ръчката на позиция „отворено“ и се затича през прохода към съседната пещера. Рос му направи знак да седне ниско долу и каза:

— Изпратих Гуенг да предупреди Тенцинг. Готов ли сте?

— Да.

Рос затегна примката и рязко дръпна. Нищо. Въжето си оставаше изпънато като струна. Дръпна още веднъж и този път найлонът се поотпусна. Нищо. Пълна тишина. Лицата на двамата лъщяха от пот.

— Е, хубаво — рече Рос и с облекчение се изправи. — По-добре да вземем необходимите предпазни мерки, вместо да…

В този момент се задейства взривният механизъм. Експлозията беше страхотна, пещерата моментално се изпълни с гъст облак дим, сред който свиреха метални шрапнели. Взривната вълна нахлу в тяхното помещение, вдигна във въздуха вихрушка от маси и столове, изкара кислорода от дробовете им. Радарните екрани се пръснаха, осветлението угасна, единият от червените телефони се откъсна, прелетя през цялата стая и се тресна в екрана на един от компютрите. После прахът бавно започна да се сляга, а двамата мъже имаха чувството, че ще изкашлят и дробовете си в настъпилия мрак.

Пръв се съвзе Розмънт, посегна към колана си и измъкна фенерчето.

— Сахиб? — В помещението се втурна Тенцинг, следван на крачка от Гуенг. В ръцете им блестяха фенерчета.

— Добре съм — отвърна Рос, все още задавен от тежката кашлица. Тенцинг се ориентира по гласа му и се наведе да го вдигне от отломките на пода. Лицето му беше окървавено, но това беше само драскотина от хвърчащите стъкла.

— Слава Богу! — промърмори Тенцинг и го вдигна на ръце.

Рос го отблъсна и се изправи сам, после с олюляване последва Розмънт в помещението, в което допреди малко се намираше сейфът.

— Господи Исусе Христе! — промърмори той. Сейфът беше изчезнал, а с него и декодерът, наръчниците, шифровъчните книги, телефоните и всичко останало. В гранитната стена зееше дълбока дупка. Електронното оборудване се беше превърнало в куп обгорели и смачкани метални отпадъци, сред тях пълзяха весели пламъчета.

— Мамичко! — прошепна Розмънт с едва доловим глас. Цялата му същност крещеше и се противеше: бягай оттук, бягай от тази дупка, в която едва не намери смъртта си! Насочи се е несигурни крачки към стената, опря се на нея и повърна.

— По-добре е да… — Рос млъкна, усетил страхотна болка в главата и все още пищящите си уши; адреналинът в кръвта го тласкаше към налудничави решения. С мъка се овладя, обърна се към гурките и попита: — Тенцинг, свършихте ли?

— След две минути съм готов, сахиб — отвърна онзи и забързано излезе.

— Гуенг?

— И на мен ми трябват две минути.

Рос се отправи към противоположния ъгъл на пещерата и също повърна. Веднага му стана по-леко. Измъкна манерката и отпи от нея, избърса устата си в ръкава на бойната униформа, после се приближи до Розмънт, който продължаваше да се подпира на отсрещната стена.

— Вземете — бутна манерката в ръката му той. — Ще ви стане по-добре.

— Да, благодаря. — Розмънт все още беше замаян, но умът му вече работеше. В устата си усещаше противен вкус; събра слюнката си и я изплю сред отломките. Пламъчетата на малките пожари хвърляха призрачни сенки по стените и каменния свод. Отпи внимателно една глътка и промърмори: — Скочът е най-хубавото нещо, с което ни е дарил Бог! — Отпи втора, после върна манерката на Рос. — Хайде, време е да се махаме оттук!