Джеймс Клавел - Вихрушка

— Дано са били нашите — рече Розмънт и с мъка прикри обзелото го безпокойство. — От две седмици не е валял нов сняг. — Направи знак на останалите да спрат, спусна се на пътя и се затича към входа. Тенцинг го последва, приклекнал ниско над земята, но въпреки това със смайваща бързина.

Розмънт изчезна в мрака, Тенцинг също. В душата на Рос нахлу тревога. Виждаше само част от пътя, който се спускаше надолу с остри завои. Ярката лунна светлина правеше долината призрачна, той се почувствува самотен и беззащитен, не му се искаше да чака. Едновременно с това в сърцето му пърхаше надежда. „С гурки край себе си винаги имаш шанс, сине — казваше баща му. — Пази ги и те ще те пазят. Не забравяй, че с малко късмет и ти един ден ще станеш Шенгхан.“ Рос се усмихна наум, изключително горд, че тази титла, толкова рядко споменавана, се свързва директно с него. Тя се даваше само за изключителни заслуги към полка, за самотно изкачване на някой от непалските върхове или за спасяването живота на някой гурка, отдал се изцяло в служба на Великия Раджа. Дядо му, капитан Кърк Рос, убит през 1915 година в битката за Сома, бе получил титлата посмъртно, а баща му — подполковник Гейвин Рос, бил удостоен с нея в Бирма през 1943 година. „А аз? Аз също покорих К–4, един от високите върхове на Хималаите… Засега само това, но времето е пред мен…“

Наостреният му слух долови някакъв шум и той бързо измъкна ножа. Беше Гуенг — стоеше надвесен над него с бурно повдигащи се гърди.

— Бавно, сахиб, бавно — прошепна той на родния си език, ухилен до ушите. — Още преди три секунди можех да ти прережа гърлото! Нося ти малък подарък…

Ръката му се повдигна и в нея увисна отрязаната глава на стария водач. Очите й бяха отворени и от тях се излъчваше смъртен ужас. Рос затвори очи. „Гуенг го е убил, но заповедта издадох аз — помисли си той и усети как му прилошава. — Дали това беше просто старец, решил да припечели нещо и избягал при първата опасност? Или беше шпионин, опитал се да ни предаде на врага?“

— Какво ти е, сахиб? — свъси вежди Гуенг.

— Нищо. Махни тази глава!

Гуенг небрежно я захвърли встрани. Главата се претърколи няколко пъти, после заседна в снега.

— Претърсих го и виж какво открих, сахиб — добави Гуенг и разтвори дланта на лявата си ръка. — Върху нея имаше две торбички. — Тази носеше на врата си — пръстът на Гуенг посочи по-малката, съдържаща евтин аметист срещу уроки, — а тази около топките си!

Рос разтвори втората торбичка и сърцето му пропусна един такт. Вътре имаше малка карта, внимателно увита в найлон. В същия миг вятърът донесе леко подсвирване и двамата скочиха на крака. Грабнаха оръжието си и се затичаха с всички сили към входа на пещерата, безпогрешно разпознали сигнала на Тенцинг, който означаваше: „Идвайте веднага!“ Във вътрешността на пещерата цареше непрогледен мрак и те спряха. Когато очите им се нагодиха, успяха да доловят слаба светлинка в дъното, очевидно от електрическо фенерче, прикривано в шепа.

— Насам, капитане — прозвуча гласът на Розмънт. Макар и тихи, думите му прогърмяха като топовен гърмеж в огромната земна кухина, подсилени от многократно ехо. Светлината на фенерчето му опипваше многобройни естествени кухини и разклонения, сводът беше високо над главите им. Лъчът се спря на едно от тези разклонения, в тъмнината отново прогърмя гласът на Виен:

— Насам. Можете да запалите фенерчетата си.

В дъното на широкия тунел се виждаше тежка стоманена врата, наполовина открехната.

— Би трябвало да е затворена — прошепна Виен с внезапно прегракнал глас. — Не зная защо е отворена кой е свършил това, но ние трябва да влезем! Рос вдигна ръка, Тенцинг измъкна широкия си нож и изчезна зад вратата, а двамата с Гуенг автоматически заеха позиция за кръгова отбрана. Но срещу кого? Рос имаше чувството, че е в капан, и безпомощно се озърташе. Във всяка от околните ниши спокойно можеха да се крият по петдесетина въоръжени мъже.

Секундите бавно се точеха. После отново се разнесе лекото изсвирване, Рос се втурна през вратата, следван на крачка от Гуенг и Розмънт. Тенцинг се беше изправил встрани от входа и ги прикриваше с вдигнат автомат. Розмънт затръшна вратата зад гърба си и включи осветлението. Внезапно ги обля ярка луминесцентна светлина и те примижаха заслепени.

— Слава Богу! — облекчено въздъхна Розмънт. — Шефовете много се надяваха генераторите да работят и това наистина е така! Можем да си отдъхнем, тази врата не пропуска нито лъч светлина навън. — С тези думи той сложи двете тежки резета и напъха фенерчето в колана си.