Джеймс Клавел - Вихрушка

„Как ли ще се справим със събирането на толкова много джунджурии, по-скоро с тяхното взривяване“ — загрижено се запита Виен. Хвърли поглед на часовника си и усети как го обзема смъртна умора. После погледна луната и реши, че могат да изчакат още половин час. Болеше го глава, почти не усещаше краката си. Отново усети погледа на Рос върху себе си и вътрешно се усмихна. „Няма да се предам, британче, за теб обаче не съм сигурен…“

— След един час тръгваме — каза той високо.

— Защо ще чакаме толкова?

— Луната ще бъде по-удобна. Тук сме на сигурно място и имаме време. Знаете ли какво точно трябва да направим?

— Да минираме всичко, което вие ни посочите в „Мека“, да го вдигнем във въздуха заедно с входа на пещерата, а после да си плюем на петите и да се спрем чак у дома.

Розмънт облекчено се усмихна.

— Къде е за вас това „у дома“?

— Всъщност не зная — поклати глава Рос, неподготвен за подобен въпрос. След като помисли малко, добави: — Може би Шотландия, може би Непал… Баща ми и майка ми са в Катманду… Те са чистокръвни шотландци, но живеят там от 1951 година, непосредствено след пенсионирането на баща ми. Аз съм роден там, макар че получих образованието си в Шотландия… „И двете страни са дом за мен“ — помисли си той, после попита: — А вие?

— Вашингтон, окръг Колумбия, там съм роден. По-скоро във Фолс Чърч, Вирджиния, но то е на крачка от Вашингтон. — Розмънт усети как му се допушва, но знаеше, че е опасно, и се въздържа. — Татко беше в ЦРУ. Вече е покойник, но последните си години изкара в Лангли, само на пет минути от главната квартира на ЦРУ. — Усети, че му е приятно да говори за себе си. — Мама си е във Фолс Чърч, но вече две години не съм я виждал. Ходили ли сте някога в Щатите?

— Още не — поклати глава Рос и хвърли поглед към мрака на нощта. Вятърът свиреше.

— След полунощ ще стихне — успокои го Розмънт. Водачът отново смени мястото си край входа. „Дали няма да побегне?“ — запита се Рос.

— За пръв път ли използвате този водач? — попита на глас той.

— Не, разбира се. Миналата година пребродихме заедно всичките планини наоколо, повече от месен не слязох в равнината. Трябваше да следим движението на разни опозиционни групи, а и те нас… — Розмънт погледна гърба на водача и замислено добави: — Мешги е човек на място. Кюрдите не обичат нито иранците, нито иракчаните, нито пък нашите приятели оттатък границата… Вие обаче сте прав да ми зададете подобен въпрос.

Рос се обърна към Тенцинг и му заповяда на родния му език:

— Ще ядеш после, сега си отваряй очите за планинеца.

Гурката моментално остави раницата си, стана и изчезна в мрака.

— Изпратих го на пост — поясни на английски Рос.

— Добре — кимна Розмънт. По време на изкачването ги наблюдаваше неотстъпно, силно впечатление му направи съвършеният синхрон между тримата, смяната на водачеството, мерките за сигурност, особено когато се налагаше да преодоляват отвесни стени.

— Не е ли малко опасно? — беше попитал той, наблюдавайки как се връзват на общо въже, как предпазителите на оръжието им постоянно са вдигнати.

— Опасно е, господин Розмънт, само когато не знаеш какво вършиш — отвърна му британецът твърдо, но без намерение да го обиди. — Но когато зад всяко дърво или скала може да се крие враг, разликата между вдигнат и спуснат предпазител е толкова голяма, колкото е разликата между живота и смъртта.

Виен Розмънт си спомни и какво беше добавил капитанът:

— Ще направим всичко възможно да ви окажем нужната помощ и да ви измъкнем.

А той не беше сигурен дали изобщо ще успеят да влязат вътре, да не говорим за измъкване. „Мека“ беше празна вече почти седмица, можеше да очаква всичко — станцията можеше да бъде празна и недокосната, но можеше да бъде вече разрушена, дори окупирана.

— Тази операция е доста налудничава, знаете! — не се сдържа той.

— Не е наша работа да я оценяваме.

— Да, но наша работа ли е да рискуваме живота си? Ей това й е шибаното!

— Тук съм съгласен с вас, макар че то с нищо не променя положението ни.

За пръв път двамата се разсмяха и Розмънт усети как му олеква.

— Знаете ли, може би не трябва да го казвам, но съм много доволен, че ще работя именно с вас тримата…

— Радвам се — смотолеви Рос, прикривайки смущението си от директния комплимент, после се извърна към водача и го повика на фарси:

— Елате да хапнете с нас, ага.

— Благодаря, ага, не съм гладен — отвърна старецът, без да се помръдва от входа на пещерата.