Джеймс Клавел - Вихрушка

Розмънт обу ботушите си и попита:

— Много ли са специалните ви екипи в Иран?

— Не. Пет-шест, заети главно с обучение на местните хора. — Рос извади консервите телешко и попита: — Как мислите, ще се задържи ли Бахтияр?

— Не. Сред планинците се носи слух, че до една седмица ще бъде отстранен, а може би и убит.

— Толкова ли е зле? — подсвирна Рос.

— Дори повече — според същите слухове до края на годината Азербайджан ще бъде съветски протекторат.

— По дяволите!

— Да, да, но човек никога не знае какво ще се случи — усмихна се Розмънт. — И точно това прави живота му интересен.

Рос му подаде манерката и небрежно подхвърли:

— Най-доброто питие, което може да се купи със скапаните им пари.

Розмънт направи гримаса и отсипа няколко капки на върха на езика си, после изведнъж просия:

— Господи! Та това е истински скоч! — Миг преди да отпие солидна глътка, Рос му дръпна манерката.

— Полека, ага — усмихна се той. — Това е всичко, с което разполагаме.

Розмънт се усмихна и кимна, после двамата се нахвърлиха на храната. В пещерата беше топло и уютно, на Розмънт много му се искаше да си побъбрят.

— Били ли сте някога във Виетнам?

— Не, никога. Веднъж замалко да отидем — двамата с баща ми бяхме тръгнали за Хонконг, оттам трябваше да идем в Сайгон, но в последния момент ни препратиха за Банкок.

— Пак гурки?

— Не, това беше преди много години, още нямахме батальона си там. — Рос се замисли за момент, после добави: — Бях седем-осем годишен, а баща ми имаше някакъв далечен роднина в Хонконг… Да, казваше се Дънрос… Имаше нещо като общо съвещание на целия клан. Не си спомням почти нищо от този град, с изключение на един прокажен, който лежеше в прахта пред пристанището за фериботи. Всеки ден минавах край него…

— Татко беше в Хонконг през шейсет и трета — гордо рече Виен. — Беше заместник-директор на местния клон на ЦРУ… — Взе един камък, подхвърли го няколко пъти в ръката си и попита: — Знаете ли, че съм наполовина виетнамец?

— Да, казаха ми.

— Какво друго ви казаха?

— Че мога да ви поверя дори живота си.

— Да се надяваме, че са прави — жлъчно се усмихна Розмънт, после се зае да проверява механизмите на автоматичната си пушка М–16. — Винаги съм мечтал да отида във Виетнам… Баща ми, имам предвид истинския, е бил виетнамски плантатор, убит още преди да се родя… По онова време Индокитай е бил френско владение, спипали го някакви виетконговци край Диен Биен Фу… — Лицето му се проясни, на устните му заигра усмивка. — Мама е стопроцентова американка и когато решила да се омъжи за втори път, го сторила със също такъв мъжага! Не мисля, че истинският ми баща би ме обичал повече от татко!

Гуенг изведнъж насочи карабината си навън и предупредително просъска:

— Сахиб!

Рос и Розмънт светкавично вдигнаха оръжията си, после сред напорите на вятъра прозвуча тихо изсвирване и те ги свалиха.

— Това е Тенцинг — обясни Рос.

Сержантът изскочи от мрака също така безшумно, както беше хлътнал в него.

— Сахиб, долу по пътя вървят много камиони… — започна той с мрачно лице.

— На английски, Тенцинг.

— Слушам, сахиб. Преброих единайсет камиона на пътя в долината…

— Това е пътят за „Мека“ — изруга Розмънт. — На какво разстояние бяха?

— В дъното на долината — сви рамене дребничкият мъж. — Бях оттатък насрещното възвишение, изчислих приблизителното разстояние между отделните камиони… Ако си представим, че колоната е змия, нейната опашка е още в долината, но главата й спокойно може да е горе на прохода…

Розмънт отново изруга.

— Имаме не повече от час. По-добре да… — Млъкна и извърна очи към входа на пещерата, откъдето се разнесе някакъв шум. Точно навреме, за да види как водачът се стрелва навън, следван по петите от Гуенг.

— Какво става, по дяволите?…

— Очевидно напуска кораба, по свои причини — отвърна Рос. — Оставете го. Важното е дали този час предимство ще ни стигне…

— Напълно — отвърна Розмънт и зареди автомата си. — Ами Гуенг?

— Ще ни настигне.

— Тръгваме. Аз съм пръв, ако стане нещо непредвидено, вие изчезвате. Окей?

Студът ги блъсна като стена, но Розмънт пое бързо нагоре. Снегът по извиващата се между камъните пътечка беше все още мек, грайферите на ботушите им го захапваха стабилно, луната хвърляше достатъчно светлина. Не след дълго прехвърлиха билото и започнаха спускането. Тук нещата малко се усложниха, тъй като снегът беше дълбок и хлъзгав, над него стърчаха само няколко по-високи храсталаци. Пред очите им се разкри входът на пещерата, шосето влизаше в него. Снегът беше отъпкан от многобройни автомобилни гуми.