Джеймс Клавел - Вихрушка

Северният склон на планината Сабалан: 10 сутринта.

Отминалата нощ беше жестоко студена, без нито едно облаче по небето, обсипано с ярки звезди. Капитан Рос и двамата гурки с труд вървяха след водача и човека от ЦРУ. Войниците бяха с качулки, натежали от сняг, върху униформите носеха бели маскировъчни халати. Бяха с дебели ръкавици и специално топло бельо, но въпреки това студът ги пронизваше. Бяха на височина около три хиляди и петстотин метра, на километър от целта, която се намираше оттатък върха. Над главите им се издигаше широкият конус на угасналия преди хиляди години вулкан, назъбените му ръбове пробиваха небето на височина над седем хиляди метра.

— Мешги, време е за почивка — каза на турски човекът от ЦРУ на водача.

И двамата бяха облечени в груби местни дрехи.

— Както кажеш, ага — съгласи се водачът и свърна от пътечката, насочвайки се към малка пещера, която никой от останалите не беше забелязал.

Беше възрастен и сух като старо маслинено дърво, слаб и жилав, с одърпани дрехи. Въпреки това беше най-бодрият от групата след двудневното изкачване.

— Ще се мушнем тук и ще се подготвим — обърна се човекът от ЦРУ към Рос.

Рос свали карабината от рамото си и с благодарност се отпусна. Чувстваше се разглобен, мускулите на краката го боляха, гърбът му беше вдървен.

— Всичко ме боли! — оплака, се с отвращение той. — А би трябвало да съм подготвен за подобно изпитание!

— Подготвен си, сахиб — обади се гурката Тенцинг и се усмихна. — Следващия път като нищо ще се качим на Еверест!

— Да, ако е твоето маце! — засмя се Рос.

— На върха на тая грамада сто на сто има нещо — замислено промълви човекът от ЦРУ, без да обръща внимание на закачките им.

Погледът му беше отправен към тъмната планина. Когато се видяха на уговореното място близо до Бандар-е Пахлави преди два дни, Рос би го взел за монголец, непалец или тибетец, ако не беше предварителната информация. Човекът беше тъмнокос, с жълтеникава кожа и азиатски очи, облечен като местен жител.

— Свръзката ви от ЦРУ се казва Розмънт, Виен Розмънт — съобщи му полковникът по време на инструктажа. — Наполовина виетнамец, наполовина американец, двайсет и шест годишен, действува в района повече от година, говори фарси и турски, второ поколение в ЦРУ, можете да му имате пълно доверие.

— Изглежда, няма да имам друг избор, сър — беше отвърнал Рос.

— Така е. Ще се срещнете южно от Бандар-е Пахлави на посочените координати, той ще е с лодката. Ще се придържате в близост до брега, докато стигнете на няколко километра южно от съветската граница, после ще поемете към целта.

— Той ли ще е водачът?

— Не. Той знае местоположението на „Мека“, това е кодовото име на радарната станция, негова грижа е да намери водач. Ако не се появи на срещата, ще изчакате през цялата нощ в събота. Ако до разсъмване не се появи, значи е разкрит и операцията се отлага. Ясно?

— Да. А слуховете за вълнения в Азербайджан?

— Доколкото сме уведомени, боеве се водят в Табриз и западната част, около Ардабил всичко е спокойно. Розмънт ще е по-добре осведомен. Ние… ние знаем, че съветските войски са в бойна готовност и сигурно ще нахлуят, ако азербайджанците изхвърлят привържениците на Бахтияр. Всичко зависи от лидерите им, един от които е Абдула хан. Ако имате затруднения, веднага трябва да се свържете с него. Той е един от нашите и ни е изключително предан.

— Ясно. А ако онзи пилот, Чарлс Петикин, откаже да ни вземе?

— Ще го принудите. Тази операция е одобрена и съгласувана на най-високо място от вашите и нашите шефове, но за съжаление не можем да я предложим в писмена форма. Ясно ли е, Боб?

Третият човек, който присъстваше на инструктажа, някой си Робърт Армстронг, когото Рос виждаше за пръв път, кимна.

— Да.

— А иранците? Те дадоха ли съгласието си?

— Тук става въпрос за националната сигурност… Както вашата, така и нашата. А и тяхната, между другото… Но те са, как да кажа… доста заети в момента, а и Бахтияр може да падне…

— Значи е истина, че Щатите мътят водата…

— Нямам мнение по този въпрос, капитане.

— Последен въпрос: защо не възложите задачата на вашите хора?

Вместо полковника отговори Робърт Армстронг:

— Всички са заети с важни задачи. Освен това нямаме възможност да прехвърлим толкова бързо в Иран хора с вашата подготовка.

„Наистина сме подготвени добре — помисли си Рос и разкърши рамене. Боляха го от каишките на тежката раница. — Можем да се катерим, да скачаме, да караме ски, да убиваме тихо или шумно, да летим като вихрушка срещу терористи и други врагове на обществото, да вдигаме във въздуха всяка цел, независимо дали тя е на хиляди метри височина, или е скрита дълбоко под водата… Самият аз съм късметлия, защото притежавам всичко, за което съм мечтал — здраве, университетско образование, военна академия, специални части, дори и любимите си гурки…“ Той се извърна към своите придружители и им подхвърли няколко цинизма на родния диалект. Те беззвучно се разтърсиха от смях. После видя, че Виен Розмънт и водачът озадачено го гледат.