Джеймс Клавел - Вихрушка

— Идва, Джани — извика той на сондьорите.

Това беше третото завръщане на Скот Гавалан. Вече беше превозил повечето от обитателите на сондажа — работници, готвачи, три котки, четири кучета плюс канарчето на Джани Салубрио, на сигурно място край сонда „Роза“. Тук остана Марио Джинепа, който упорито настояваше да бъде превозен последен въпреки молбите на Жан-Люк, Джани, Пиетро и още двама работници, които привършваха със запечатването на сондажа.

Жан-Люк загрижено поглеждаше нагоре, където ледените вихри избухваха с внезапни пориви и изпращаха боцкащи тръпки в гръбначния му стълб. При първото завръщане на хеликоптера всички затаиха дъх и напрегнато зачакаха, макар Пиетро да ги уверяваше, че само динамит или волята божия могат да отприщят лавината. Но сякаш за да го опровергае, козирката на страховитата снежна маса леко помръдна и хората, които все още не бяха евакуирани, замръзнаха от ужас.

Пиетро щракна последния ключ и турбините на дизеловите генератори бавно започнаха да намаляват оборотите си. Той уморено избърса лицето си и по него остана мазно петно. Гърбът го болеше, ръцете му пареха от студа, но сондата беше запечатана по всички правила. Далеч над пропастта се появи хеликоптерът и внимателно се насочи за кацане.

— Да си вървим — обърна се той към останалите на италиански. — Вече нямаме работа тук, остава само да вдигнем във въздуха оная страхотия!

Работниците смутено се прекръстиха и забързаха надолу към площадката за кацане. Останал сам, Пиетро вдигна очи към надвисналата грамада.

— Сякаш си жива! — промърмори той. — Огромно гадно чудовище, което иска да ме затрупа заедно с хубавите ми сондажи! Но това няма да ти се удаде, курво проклета!

Отиде в малкия склад за взривни вещества и взе двете бомби, които беше приготвил. Всяка съдържаше шест пръчки динамит, плътно привързани около детонатор, който се задействуваше за тридесет секунди. Внимателно ги пусна в малка чанта, прибавяйки към тях запалка и няколко кутии кибрит.

— Света Богородице! — помоли се чистосърдечно той. — Направи така, че тези шибани неща да свършат работа!

— Пиетро, хей, Пиетро!

— Идвам! Имаме достатъчно време! — Пред барачката се беше изправил Джани с побеляло лице. — Какво има?

— Джинепа!… По-добре ела да го видиш!

Марио Джинепа лежеше по гръб, клепачите му потрепваха, въздухът излизаше на пресекулки от гърлото му. До леглото му стоеше Жан-Люк и мереше пулса му.

— На моменти е страшно ускорен, после изобщо не се долавя — притеснено промълви той.

— Само преди месец Марио мина на редовния медицински преглед за годината! — изплю се на пода Пиетро. — Кардиограми и всичко останало. Нямаше му нищо! Мръсни докторчета!

— Беше глупаво да го оставим последен — рече Джани.

— Той е шефът, той заповядва тук. Хайде, да го слагаме на носилката и да тръгваме към хеликоптера — мрачно подкани Пиетро. — Тук с нищо не можем да му помогнем. Динамитът, да върви по дяволите, и утре можем да го гръмнем!

Повдигнаха го внимателно, завиха го с топли дрехи и го понесоха през снега към чакащата машина. В момента, в който стигнаха до площадката, планината изпусна тежка въздишка. От върха на страховитата ледена грамада се откъснаха едри късове сняг и лед, след броени секунди лавината започна да се свлича с ужасяваща бързина. Нямаше време за бягство — единственото, което можеха да сторят, беше да чакат с примрели от ужас сърца. Грохотът нарасна, снежната грамада се откъсна от върха, отнесе като сламка последния фургон и един огромен стоманен резервоар в пропастта, после започна да стихва.

— Мама миа! — прекръсти се Джани. — Тоя път си помислих, че наистина заминаваме!

Жан-Люк също се прекръсти и погледна нагоре. Надвисналата над сондажа грамада беше още по-зловеща. Хиляди тонове сняг и лед всеки миг щяха да се сгромолясат върху тях. Отдолу чернееха оголените скали.

— Жан-Люк! — простена от носилката Джинепа. — Динамитът! Веднага!… Не чакайте повече!…

— Прав е! — размърда се Пиетро. — Или сега, или никога!

— Моля ви! — прошепна Джинепа. — Аз съм добре, направете го!…

Забързаха към хеликоптера. Вкараха носилката, напречно на предните седалки. Останалите се натовариха вътре и закопчаха предпазните колани. Жан-Люк се настани на лявата седалка и сложи шлемофона.

— Всичко наред ли е, Скот?

— Напълно, шефе — отвърна Гавалан. — Как е Джинепа?

— Зле — отвърна французинът и се зае с проверка на контролните уреди. Всичко беше в границите на зеленото, гориво имаше предостатъчно. — Тази грамада ще се стовари всеки момент, да я вземат дяволите! Трябва да внимаваме за завихрянето, ако не искаме да бъдем погребани в пропастта. Хайде!