Джеймс Клавел - Вихрушка

— От няколко минути — отвърна Толбът, угаси цигарата си с леко покашляне и добави: — Здрасти, Дънкан. Доста напечено, а?

Макайвър мълчаливо кимна, а Гавалан въпросително погледна мъжа до Толбът.

— Запознайте се с господин Армстронг — каза дипломатът.

— Здравейте — стисна ръката му Гавалан и се запита къде е срещал това твърдо лице със студени сини очи. „Залагам петдесет фунта срещу едно счупено копче, че ако е американец, положително е от ЦРУ“ — помисли си той. — И вие ли сте от посолството?

— Не, сър — поклати глава Армстронг и леко се усмихна.

Гавалан, макар и да беше наострил уши, не успя да разбере с какъв акцент говори този човек — английски или американски. Можеше да бъде и едното, и другото. А можеше и да е канадец, от две думи е трудно да се определи.

— По работа ли си тук, Джордж? — попита Макайвър.

— И да, и не — отвърна дипломатът и тръгна към паркираната наблизо кола, далеч от любопитни уши. — Всъщност забързахме насам, когато чухме моторите на кацащия ви самолет… Мислехме си, че ще можете да вземете някои спешни съобщения, предназначени за правителството на Нейно Величество британската кралица… Посланикът щеше да ви бъде страшно задължен, но за съжаление дойдохме само за да видим как птичката отлита… Жалко!

— С удоволствие ще ви помогна — рече Гавалан. — Може би утре.

Двамата си размениха кратки погледи и той се запита какво ли се крие зад тях.

— Възможно ли е това, господин Гавалан? — обади се Армстронг.

— Възможно е — кимна Гавалан и реши, че човекът е англичанин, или поне със смесена кръв.

— Значи ще отлетиш дори без официално разрешение и без паспорт? — усмихна се тънко Толбът.

— Аз… разполагам с необходимите копия…

— Незаконно, но правилно — въздъхна Толбът. — Между другото би ли ме снабдил с едно копие от твоето разрешение за кацане?

— Не — поклати глава Гавалан. — Идеята ти не ми звучи убедително.

— Добре де — засмя се Толбът. — Нищо не казвам. А би ли взел със себе си и господин Армстронг утре? Доколкото разбрах, ще кацнете първо в Ал Шаргаз…

— Това официална молба ли е? — поколеба се Гавалан.

— Официално неофициална — усмихна се Толбът.

— Със или без иранско разрешение? Със или без паспорт?

— Имаш право на подобен въпрос — отвърна Толбът и този път се разсмя откровено. — Гарантирам ти обаче, че документите на господин Армстронг ще бъдат напълно в ред.

— Много добре, господин Армстронг — кимна Гавалан. — Ще бъда в квартирата на капитан Макайвър, ваш проблем е как да поддържате връзка. Възможният час на излитане е около пет следобед и нямам намерение да ви чакам. Съгласен ли сте?

— Благодаря ви, сър.

Гавалан отново се помъчи да установи акцента на Армстронг и отново не успя.

— Джордж, в началото на срещата ни ти спомена, че онова малко копеленце имало право. Какво искаше да кажеш? — извърна се той към Толбът. — Че трябва да търся някакви си скапани техерански власти?

— Не. Беше прав, като ти каза, че Бахтияр е напуснал поста си и се крие.

И двамата се втренчиха в него със зяпнали уста.

— Господи! Сигурен ли си?

— Преди два часа официално си подаде оставката и мъдро се покри — обясни със спокоен глас Толбът и леко размаха цигарата си. — Снощи началник-щабът на армията генерал Гара-баги нареди на войската да се върне в казармите и получи одобрението на останалите генерали. Обяви въоръжените сили за „неутрални“ и по този начин остави без защита своя министър-председател. На практика цялата страна е в ръцете на Хомейни.

— Неутрални ли? — смаяно попита Гавалан. — Но това означава чисто самоубийство!

— Съгласен съм, но това е истината.

— Господи!

— Естествено, не всички подразделения ще приемат тази заповед, някои от тях положително ще продължат да се бият… особено полицията и САВАК — добави дипломатът. — При всички случаи ще се лее кръв.

— Но това означава край на гражданската война! — възкликна развълнувано Макайвър. — Генералите са постъпили умно и са предотвратили истинското, голямото кръвопролитие! А ние ще можем да възобновим своята дейност!

— Едва ли, скъпи приятелю — все така спокойно и тихо отвърна Толбът. — Според мен страшното едва сега започва!

Сонда „Белисима“: 6,35 следобед.

Залезът беше величествен. Ниско над хоризонта блестяха облаци с позлатени от последните лъчи на слънцето ръбове, небето беше чисто, сякаш изпрано, проблясваха първите ярки звезди. Дискът на луната, почти безупречно кръгъл, бавно изплува над замрялата в очакване природа. Тук, на четири хиляди метра височина, беше изключително студено. Хоризонтът на изток потъмня, Жан-Люк с мъка откри малката жужаща в далечината точица, която би трябвало да бъде хеликоптерът 212.