Джеймс Клавел - Вихрушка

— В офиса на летището. Съжалявам, Джони — отвърна Макайвър, познал гласа на командира на ескадрилата им реактивни машини. — Току-що пристигам, едва спях да се добера. Какви са твоите координати?

— На седемнайсет мили южно от теб. Тъкмо излизам от облаците и се снижавам от две хиляди и седемстотин метра на стандартната височина за подход. Очаквам да получа разрешение за кацане на писта 29-ляво. Какво става, Мак? От кулата на Техеран никой не отговаря, на практика никой не се е свързал с нас, откакто навлязохме над иранска територия!

— Боже Господи! Дори и радарът в Киш?

— И той, приятелю. Какво става при вас?

— Не зная. До снощи кулата работеше, военните ни дадоха разрешение за един полет в южна посока. — Макайвър беше смутен, защото радарът в Киш беше основният контролен пост за всички полети от и към Иран, особено за тези, които пресичаха Залива. — Летището е съвсем пусто и това ме тревожи. В града срещнах многохилядни тълпи, има и барикади. Нищо особено, нямаше сблъсъци, нямаше вълнения.

— Ще имаме ли проблеми при кацането?

— Съмнявам се дали помощните средства работят, но облачността е на хиляда и двеста, а видимостта — поне десет мили. Пистата ми изглежда съвсем наред.

— Какво ти е мнението?

Макайвър прецени възможностите за кацане без наземно водене и без разрешение, после попита:

— Имаш ли достатъчно гориво за евентуално завръщане обратно?

— О, да, съвсем достатъчно. Нямате възможност за дозареждане, така ли?

— За момента е така, макар че разполагаме с известни количества за спешни случаи.

— Излизам от облаците на височина хиляда и четиристотин, вече виждам пистата.

— Окей, ETLL. Източен вятър, скорост около десет възела. Можеш да кацнеш нормално на писта 29-ляво. Военната база изглежда напълно напусната, тъй че не очаквам друг трафик. Всички цивилни полети са забранени. Предлагам да прелетиш над пистата и ако видиш, че всичко е наред, да подходиш за кацане. Не се мотай много горе, защото тук е пълно с идиоти, които само чакат да се появи нещо, по което могат да стрелят. Веднага щом се приземиш, направи маневра на 180 градуса, за да бъдеш готов за излитане. Аз ще се кача в колата и ще дойда да те посрещна.

— ETLL, прието.

Макайвър извади кърпичка и избърса изпотените си ръце, после я прекара през челото си. Стана с намерението да излезе и сърцето му подскочи.

На прага се беше изправил мъж в униформа на митнически офицер, ръката му небрежно лежеше върху кобура на пистолета. Униформата му беше мръсна и измачкана, кръглото му лице беше обрасло с тридневна брада.

— Салаам, ага — поздрави Макайвър, опитвайки се с всички сили да запази спокойствие. Лицето на офицера му беше непознато, очевидно не беше от тези, с които компанията работеше редовно.

Мъжът попипа пистолета, изви очи към радиостанцията, после ги спря отново на Макайвър.

— Говорите ли английски, сър? — попита на развален фарси Макайвър. — Моля да ме извините, но не владея вашия език…

— Какво правите тук? — изръмжа със силен акцент митничарят и показа пожълтелите си от тютюн зъби.

— Аз съм капитан Макайвър, командир на ескадрилата хеликоптери на компанията С-Г — бавно и отчетливо произнесе той. — Дойдох да проверя телекса и да се свържа с една от нашите машини, която подхожда за кацане.

— Машина? Каква машина?

В същия миг над главите им с грохот прелетя 125, височината му бе не повече от триста метра. Митничарят изскочи на пистата, следван по петите от Макайвър. Успяха да видят красиво издължения фюзелаж на двумоторния реактивен самолет, който се отдалечи и започна да прави елегантен завой на фона на мрачното небе.

— Какъв е този самолет, а?

— Нашият редовен полет от Ал Шаргаз — поясни Макайвър.

Името предизвика поток от думи и нервни възклицания у мъжа.

— Съжалявам, но не ви разбирам — опита се да каже на фарси Макайвър.

— Не може каца, не може каца!… Разбираш? — Мъжът ядосано се извърна към канцеларията с радиостанцията. — Кажи самолет!

Макайвър кимна спокойно, макар че вътрешно кипеше от ярост, и с жест го покани да се върнат вътре. Извади от портфейла си десет хиляди риала и ги отброи — около сто и десет долара. Подаде ги на офицера.

— Моля, вземете — рече той. — Това е таксата за кацане.

Мъжът го засипа с нов поток от неразбираеми думи, Макайвър го заобиколи и се насочи към склада. Отключи вратата и влезе в малката стаичка, където, точно за подобни случаи, държеше разни дреболии и три туби с бензин. Извади едната и я остави до вратата, после, припомняйки си думите на генерал Валик, че дребните подаръци не са подкуп, а просто утвърдена иранска традиция, остави вратата открехната и тръгна да излиза. Три туби би трябвало да отстранят всякакви проблеми.