Джеймс Клавел - Вихрушка

— Стига! — кресна Ракоци. — Ти повече от всички би трябвало да искаш ликвидирането на този фанатик! Ако се утвърди на власт, дори помен няма да остане от Абдула хан, фамилията Горгон и теб самата! — Блъсна я към ъгъла на кабината и просъска: — Дръж се прилично, за да не се налага да ти причинявам болка! Наистина би трябвало да искаш смъртта му повече от всички! — После вдигна автомата и заповяда: — Вие двамата! Веднага се обърнете напред!

Те неохотно се подчиниха. На петнадесетина километра пред тях се простираха покрайнините на Техеран. Хеликоптерът летеше успоредно с шосето и железопътната линия и се приближаваше към града от запад. Небето над главите им беше сиво, натежало от облаци.

— Капитане, виждаш ли мостчето на железопътната линия над реката?

— Виждам го — потвърди Петикин, опитвайки се да измисли някакъв начин да се справи с него, сигурен, че и Ерики мисли същото в този момент. Дали да не завърти машината и да се опита да го сграбчи? Не, не става — мястото му е твърде далеч…

— Ще кацнеш на километър от него, отвъд онази скала. Виждаш ли я?

Близо до посочената скала се извиваше тесен второстепенен път, по който движението беше слабо.

— Виждам я. А после?

— После сте свободни, поне за момента — изсмя се Ракоци и ръгна врата на Петикин с дулото на пистолета. — С моите дълбоки благодарности, разбира се. Никой от вас не трябва да се обръща повече, искам ви и двамата с лице напред и закопчани колани! Не забравяйте, че ви наблюдавам внимателно. Ще кацнете стабилно, ще ме изчакате да сляза и после веднага отлитате. Не се обръщайте, защото може да се стресна, а стреснатите мъже лесно натискат спусъка. Ясно ли е?

— Да — кимна Петикин и внимателно огледа мястото за кацане. После намести слушалките си и попита: — Как ти се струва, Ерики?

— Нормално. Внимавай за преспите. — Ерики се опита да говори спокойно.

— Мисля, че трябва да направим нещо…

— Той е… Той е прекалено умен, Чарли.

— Може би ще допусне грешка.

— Чакам я с нетърпение.

Кацнаха леко и сигурно. Край прозорците се завъртя снежна вихрушка, предизвикана от въртенето на витлата.

— Не се обръщайте!

Нервите на двамата пилоти бяха опънати до скъсване. Чуха отварянето на вратата, лъхна ги леден въздух, после Азадех пронизително изкрещя:

— Ерики!

Въпреки заповедта и двамата се обърнаха. Ракоци вече беше навън и дърпаше Азадех със себе си. Тя риташе и блъскаше, ръцете й напразно се опитваха да се заловят за нещо във вътрешността на кабината. Автоматът беше преметнат през рамото му. Ерики светкавично блъсна вратата и излетя навън, шмугвайки се под туловището на хеликоптера. Приготви се да скочи напред, но се оказа, че е късно. Автоматен ред накара снега пред краката му да заври и той се закова на място. Изправен на три-четири метра от тях, встрани от досега на витлото, Ракоци ги държеше на мушка, хванал с дясната си ръка автомата, с лявата здраво стискаше наметката на Азадех. За миг тя остана напълно неподвижна, после с удвоени усилия поднови борбата за освобождаването си. Заизвива се като змиорка, после изведнъж се стовари върху него, крещейки проклятия на фарси. Ерики скочи.

Ракоци я завъртя пред себе си и силно я тласна напред. Тя се блъсна в тялото на Ерики и двамата се претърколиха в снега. Ракоци отстъпи няколко крачки назад, вдигна автомата и пръстът му се сви около спусъка. Не се наложи да го натиска, тъй като и двамата му противници бяха на колене, замаяни от падането. Пилотът зад тях все още си беше на мястото. Ерики бързо се окопити, бутна жена си встрани и се приготви за бой.

— Стига! — извика заповеднически Ракоци. — Ако не спрете, ще ви избия всичките! — После пусна кратък ред в снега. — Качвайте се обратно! И двамата! — Ерики го гледаше подозрително и не помръдваше от мястото си. — Хайде, скачайте вътре! Свободни сте!

С примряло от страх сърце Азадех се покатери на задната седалка. Ерики бавно отстъпваше назад, прикривайки я с тялото си. Ракоци ги държеше на мушка с нетрепваща ръка. Видя как финландецът отпуска тялото си на задната седалка, моторите увеличиха обороти и хеликоптерът се надигна на метър от земята, бавно завъртайки се към него. Вратата се затръшна. Сърцето лудо блъскаше в гърдите му. „Ето го решителния миг! Или ще умрем всички, или ще живеем достатъчно дълго, за да се срещнем в бой още веднъж!“

Стори му се, че този миг трае цяла вечност. Хеликоптерът започна бавно да се отдръпва, метър по метър, все така идеална цел за неговото оръжие. Пръстът му леко се сви около спусъка. Още няколко метра назад, после машината рязко изви, увеличи скоростта си и започна да набира височина.