Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да, наистина… Това беше пръст божи! Вече съм добре, Ерики… Предай благодарностите ми на Чарли…

Той скри загрижеността си. Втората тълпа я уплаши до смърт, него също. В разгара на нападението се закле, че ако се измъкне жив, никога вече няма да пътува без пистолет и няколко ръчни гранати. Срещна погледа на Ракоци, кимна и се обърна напред.

— Мръсник — промърмори на руски той и очите му по навик пробягаха по контролните уреди.

— Тоя тип е побъркан! — неволно понижи глас Петикин, макар да беше сигурен, че Ракоци не може да го чуе. — Не беше нужно да убива, казах му да стреля над главите на тълпата! А и мен на два пъти щеше да ме убие! Откъде го познаваш, Ерики? Нима си се замесвал в нещо с кюрди?

— Кюрди ли? — недоумяващо го погледна Ерики. — Да не би да имаш предвид онзи мръсник отзад?

— Точно така — Али Бин Хасан Каракосе. Родом от планината Арарат, борец за освобождение на кюрдите.

— Той не е кюрд, а руснак! Агент на КГБ!

— Всемогъщи Боже! — ахна Петикин. — Сигурен ли си?

— Напълно. Твърди, че е мюсюлманин, но и това е лъжа. Пред мен се нарече Ракоци, което положително не е истинското му име. Всички те са лъжци, а и защо ли трябва да казват истината на нас, своите заклети врагове?

— Но той се закле, че говори истината, и аз му дадох дума да не го нападам!

Побеснял от яд, Петикин му разказа за двубоя си с Ракоци и за споразумението, което бяха постигнали.

— Ти си глупакът, Чарли, а не той — поклати глава Ерики. — Не си ли чел Ленин, Сталин или Маркс? Той изпълнява това, което му нарежда КГБ и което правят всички заклети комунисти — да използуват всички средства за постигане на „свещената“ цел — световно господство за комунистическата партия на Съветския съюз! А ако междувременно се избием помежду си — още по-добре! Господи, с удоволствие бих пийнал една водка!

— Още по-добре един двоен коняк…

— А най-добре и двете! — въздъхна Ерики и отправи изпитателен поглед към земята долу. Летяха стабилно, моторите работеха леко, гориво имаха в изобилие. Очите му се отправиха към хоризонта, зад който беше Техеран. — Не ни остава много… Той каза ли къде иска да кацнеш?

— Не.

— Тогава може би ще ни се открие някой благоприятен шанс…

— Да — кимна Петикин. — Ти спомена за някаква проверка по пътя… Какво стана?

— Спряха ни някакви левичари — намръщено отвърна Ерики. — Наложи се да побегнем, но и двамата останахме без документи. Едно тлъсто копеле ги задържа, но нямах време да си ги взема обратно… — Тялото му потръпна. — Никога през живота си не съм бил толкова уплашен, Чарли. Никога! Бях напълно безпомощен сред тази тълпа и почти се насрах, защото не можех да я защитя. Онзи смърдящ дебелак ни взе всичко — паспорти, лични карти, разрешителното му за летене, всичко!

— Мак ще ти извади ново, паспорти ще ти издаде посолството.

— Не се безпокоя за себе си, а за Азадех.

— Тя също ще получи финландски паспорт — така както Шаразад получи канадски. Не се безпокой.

— Шаразад все още е в Техеран, нали?

— Сигурно. Том също трябва да е там. Вчера трябваше да се прибере от Загрос с пощата от дома… — „Странно — помисли си Петикин. — Все още наричам дом Англия, макар че Клеър отдавна си отиде и всичко е свършено.“

— Ще искам отпуск — въздъхна Ерики. — Отдавна вече ми се полага. А Мак да му мисли за заместник! — После смушка Петикин в ребрата и весело викна: — Хей, Чарли, нямаш представа какво изпитах, като те видях в небето! Помислих си, че бълнувам или вече съм хвърлил топа! Видя моето финландско знаме на покрива, а?

— Не аз, видя го Али… по-скоро този… как го нарече… Рековски?

— Ракоци.

— Той го видя. Признавам, че ако не беше той, аз едва ли щях да ти обърна внимание… Извинявай… — Петикин му хвърли един кос поглед. — Какво иска от теб този тип?

— Не зная, но то положително е свързано с някакви съветски планове. — Ерики изруга през зъби и добави: — Значи на него дължим спасението си, а?

Петикин помисли малко, после кимна:

— Да, така е. Без него нямаше да мога да направя нищо. — Погледна през рамо и видя, че Ракоци внимателно ги наблюдава, а Азадех е задрямала с неспокойна гримаса на красивото си лице. Кимна лекичко и отново се обърна напред. — Азадех изглежда добре.

— Не е така, Чарли — с болка отвърна Ерики. — Днешният ден беше ужасен за нея! Сама си призна, че никога в живота си не е имала толкова тесен контакт със селяните… обкръжена, притисната. Днес те пробиха защитата й, тя за пръв видя истинското лице на Иран и на своите сънародници, особено когато я принудиха насила да си сложи наметката… — Той отново потръпна. — Това беше изнасилване, те изнасилиха душата й! Мисля, че от днес нататък всичко ще бъде различно за нея, пък и за нас двамата. Ще трябва да избира: семейството си или мен, Иран или живот в чужбина. Тук не ни искат вече, Чарли. Време е да си вдигаме чуковете. Всички!