Джеймс Клавел - Вихрушка

Едновременно с последните думи лявата му ръка се стрелна, сграбчи дулото на автомата и го хвърли в багажното отделение през отвореното прозорче. В същото време дясната натисна лоста за управление в крайно ляво положение, веднага след това го дръпна вдясно, после отново вляво… Хеликоптерът силно се разклати. Ракоци беше неподготвен за подобна маневра, главата му се тресна в рамката и той замаяно се олюля. Петикин не го остави да се съвземе и заби левия си юмрук в челюстта му, надявайки се да го довърши напълно. Но Ракоци имаше отлични рефлекси, беше тренирал карате и успя да блокира удара. После, с все още замаяна глава, се вкопчи в юмрука на пилота. Силите му се възвръщаха с всяка изминала секунда. Двамата мъже пъшкаха в борбата за надмощие; оставен на произвола на съдбата, хеликоптерът влезе в остър опасен завой. Ракоци беше все още отдолу. Но и двете му ръце бяха свободни и той бързо започна да надделява.

Петикин пусна лоста за управление, стисна го между коленете си и стовари десния си юмрук в лицето на Ракоци с цялата сила, която му беше останала. Но не улучи и загуби равновесие, колената му тласнаха лоста за управление в крайно ляво положение, а пръстите на краката му изпуснаха педалите, с които машината се поддържаше в хоризонтален полет. Хеликоптерът моментално се завъртя около оста си и започна да пада.

Изпаднал в паника, Петикин се отказа от битката и отчаяно се опита да овладее машината. Моторите виеха лудо, уредите на контролното табло побесняха. Ръцете и краката му се подчиниха на навика, придобит след дълги тренировки, сами вършеха необходимите корекции, които трябваше да бъдат извършени плавно и в строга последователност. Хеликоптерът излезе от смъртоносната спирала на някакви си двайсетина метра от земята и неохотно се подчини на командите на пилота.

Ръцете на Петикин трепереха от напрежение, той дишаше тежко и на пресекулки. В същия момент нещо твърдо и остро опря в скулата му и той чу ругатнята на Ракоци. Смътно си даде сметка, че езикът не е фарси, но изобщо не можа да определи какъв е. Изви се да го погледне и видя разкривеното му от гняв лице — на сантиметри от очите му мътно проблясваше сивото дуло на пистолет. Ето това беше пропуснал да прецени!

— Стига номера или ще ти пръсна черепа! — изсъска Ракоци, добави нещо неразбрано и притисна пистолета в шията му.

Петикин тикна лоста напред и машината започна, стръмно изкачване. Пистолетът натисна врата му още по-силно, предпазителят остро изщрака.

— Това е последният ти шанс!

Земята все още беше прекалено близо, носеше се под тях с бързина, от която му се повдигаше.

— Добре — предаде се той и постави лоста в хоризонтално положение. Дулото продължаваше да увеличава натиска си, болката ставаше все по-силна. — Боли ме, дявол да те вземе! Как мога да летя с това не…

Ракоци изобщо не го чу. Побеснял от гняв продължаваше да натиска, докато главата на Чарли опря в страничната рамка.

— Престани за Бога! — отчаяно извика Петикин, опитвайки се да си постави слушалките, смъкнали се по време на борбата. — Как мога да летя с пистолет в шията? — Натискът леко отслабна и той успя да премине в хоризонтален полет. — Кой си ти, по дяволите?

— Смит — отвърна Ракоци, който също беше успял да се овладее. Едва сега си даде сметка, че още една стотна от секундата и двамата щяха да бъдат размазани върху планинския склон като прясно говеждо лайно. — Помисли си, че имаш работа с някой шибан аматьор, а? — Ръката му с револвера изпревари командата на мозъка и с трясък се стовари върху устата на пилота.

Петикин отхвръкна назад, хеликоптерът се люшна, но той бързо го овладя. Усети парещата болка в лицето си и изсъска:

— Направи го още веднъж и ще видиш как ще се тръшнем на земята!

— Извинявам се… — въздъхна Ракоци. — Извинявам се за тази глупост, капитане… — После внимателно се отдръпна в своята половина, без да отмества дулото на пистолета от Петикин. — Съжалявам, но изпуснах нервите си…

— Съжаляваш, а? — погледна го Петикин.

— Да. Моля да ме извиниш, това не беше необходимо. Не съм варварин… — Овладял се напълно, Ракоци продължи: — Ако обещаеш, че няма да ме нападаш, веднага ще прибера оръжието. Кълна ти се, че за теб няма никаква опасност!

— Добре — кимна след кратък размисъл Петикин. — При условие, че ми кажеш кой си и какви са ти намеренията.

— Имам ли думата ти?

— Да.

— Отлично, капитане, вярвам ти. — Ракоци сложи предпазителя и тикна пистолета в джоба на панталона си. — Казвам се Али Бин Хасан Каракосе и съм от кюрдски произход. Родното ми селце се намира в подножието на планината Арарат, съвсем близо до ирано-съветската граница. По волята на Аллаха съм борец за свобода срещу робството на шаха и всяко друго робство. Това стига ли ти?