Джеймс Клавел - Вихрушка

Проследи с поглед бързо отдалечаващата се машина и изпита нещо като лека завист към младия Скот. Знаеше каква прекрасна гледка ще се разкрие пред очите му оттатък върха, знаеше каква еуфория ще го обземе от първия самостоятелен полет. Но момчето си го е заслужило, въздъхна той и продължи да го наблюдава с критичен поглед.

— Жан-Люк!

Той отмести очи от смаляващия се в далечината хеликоптер и се огледа. За миг всичко му се стори някак различно, дори му прилоша. После разбра — тишината. Обви го отвсякъде като плътен пласт памук и го оглуши. След миг всичко премина, острият вятър го върна в настоящето.

— Насам! — размаха ръце Пиетро, щръкнал сред група работници в другия край на площадката. Жан-Люк с мъка си запробива път към тях.

— Гледай! — рече Пиетро и посочи нагоре към извивката на надвисналата снежна планина. Останалите притеснено мълчаха. — Ей там, на десетина метра навътре… Виждаш ли пукнатините?

Жан-Люк ги видя и почувствува как тестикулите му настръхват. Вече не бяха просто пукнатини в леда, а дълбоки, грозно разкривени бразди. Изведнъж сякаш цялата грамада помръдна, малко парченце лед и сняг падна в преспата до краката им, претърколи се надолу по стръмния склон и започна да нараства като снежен човек. Всички замръзнаха на местата си. Тонове лед и сняг поскърцваха горе, само на двадесетина метра встрани.

— Да се надяваме, че хеликоптерът няма да се върне с форсирани двигатели — обади се някой. — Това би могло да послужи за детонатор на тази бомба тук… И най-малкият шум може да раздвижи това чудовище и тогава Господ да ни е на помощ!

В небето над Казвин: 3,17 следобед.

Бяха изминали два часа, откакто Чарли Петикин и Ракоци, когото той познаваше като Смит, напуснаха Табриз с хеликоптера. Чарли го управляваше гладко и леко, избягваше всякакви резки движения, с надеждата, че човекът на КГБ ще задреме или поне ще се отпусне. Преднамерено отказа всякакви разговори, като демонстративно смъкна слушалките на врата си. Ракоци се примири и отправи поглед към земята, бягаща под тях. Но беше нащрек, автоматът си остана в скута му, а пръстът му — на предпазителя. Петикин продължаваше да се пита какъв е този човек, към коя революционна групировка принадлежат неговите хора, дали не е от САВАК, защо толкова спешно трябва да се добере до Техеран. И през ум не му мина, че този човек не е иранец, а руснак.

В Бандар-е Пахлави се наложи да чакат доста, докато напълнят резервоарите им. Петикин продължаваше да мълчи, подаде последните си долари да плати горивото и подписа официалната фактура на „Иран Ойл“. Ракоци се опита да завърже разговор с човека на помпата, но онзи се държеше враждебно, очевидно, уплашен, че ще го видят как зарежда чуждестранен хеликоптер, и още по-уплашен от автомата.

Докато зареждаха, Петикин непрекъснато преценяваше шансовете си да се докопа до оръжието, но те се оказаха нулеви. Автомат чехословашко производство — в Корея беше виждал хиляди такива. Във Виетнам — също. Господи, колко отдавна беше това, сякаш преди милион години!

Излетя от Бандар-е Пахлави и се насочи на юг, на триста метра височина, право към Казвин. На изток се виждаше брегът, където беше свалил капитан Рос и двамата му пехотинци. Отново се запита откъде ли бяха разбрали, че се готви да лети до Табриз, каква ли задача изпълняват. „Бог да им помага, каквато й да е тя. Сигурно е била важна и спешна. С удоволствие бих се срещнал отново с този Рос…“

— Защо се усмихвате, капитане?

Гласът прозвуча в слушалките, които на излитане автоматически беше сложил на главата си. Той погледна Ракоци и сви рамене, после се съсредоточи върху показанията на уредите и летателната обстановка. Над Казвин направи лек завой на югоизток и продължи да следва извивките на пътя за Техеран, като отново се вглъби в себе си. „Бъди търпелив“ — каза си той, после видя как Ракоци напрегнато се навежда към прозорчето.

— Лек завой наляво! — заповяда той с нетърпящ възражение тон. Петикин се подчини и хеликоптерът леко се наклони. Ракоци остана в по-ниското положение.

— Стига! Сега на сто и осемдесет градуса!

— Какво има? — попита Петикин и изпълни съответната маневра. После забеляза, че спътникът му е забравил автомата, поклащащ се в скута му, и сърцето му ускори ритъма си.

— Долу на пътя…

Петикин изобщо не отмести очи от автомата и с разтуптяно сърце преценяваше разстоянието до него.

— Къде? Не виждам… — Увеличи ъгъла на завоя, за да влезе час по-скоро в новия курс. — Къде на пътя?