Джеймс Клавел - Вихрушка

— В понеделник ще ги имаш, Мимо, където и да се намират! — обеща Жан-Люк. — Ако е рекъл Хомейни, разбира се.

— Мама миа, кажи на Назири, че ми трябват живи или мъртви!

Качеството на радиовръзката бързо се влошаваше.

— Бъди спокоен. На връщане пак ще ти се обадя. — Жан-Люк хвърли поглед към планината под хеликоптера. Продължаваха да се изкачват и скоро щяха да превалят върха. Моторите започнаха да се задъхват. — Гладен съм, дявол да го вземе! — промърмори той и се протегна на седалката. — Имам чувството, че съм бил масажиран от валяк, но надбягването беше страхотно!

— Ти пресече пръв финала, Жан-Люк — съобщи му с равен глас Скот. — Видях това съвсем ясно.

— Зная. Но ние, французите, сме великодушни и практични хора. Знаех, че ще се навие да ни продаде бутилката на половин цена. Ако го бяхме класирали втори, положително щяхме да се охарчим доста повече…

Скот се усмихна и не каза нищо. Дишаше леко, но въпреки това внимателно следеше състоянието си. Според правилника на височина над четири хиляди метра пилотите трябва да са с кислородни апарати, особено ако останат на нея повече от половин час. Никога не слагаха подобно нещо в машините, но въпреки това пилотите нямаха оплаквания, с изключение на някое и друго бързо отминало главоболие. Виж, при сондьорите на „Белисима“ нещата не стояха така, тъй като те бяха принудени да живеят постоянно на голяма надморска височина.

Престоите им на този сондаж бяха кратки — за няколко минути товареха машините до позволения максимум от два тона и половина, най-често със сондажно оборудване и резервни части, после слизаха в ниското.

„Ние сме нещо като товарен камион — мислеше си Скот, без да престава да следи показанията на уредите и обстановката навън. — С тази разлика, че е далеч по-приятно да летиш, вместо да шофираш.“ Вече летяха над голи чукари, горите останаха далеч надолу. След малко щяха да превалят последния връх, след който можеха да видят „Белисима“.

— „Белисима“, говори Жан-Люк, чувате ли ме?

Този сондаж беше последният от веригата и се намираше точно на четири хиляди и двеста метра надморска височина. Бивакът му беше разположен на малка полянка току под върха. От другата му страна се разкриваше главозамайваща пропаст, която се спускаше почти отвесно към малка долинка, на километър и половина по-ниско.

— „Белисима“, тук е Жан-Люк, чувате ли ме? Отново нямаше отговор и Жан-Люк превключи каналите:

— Загрос Три, чувате ли ме?

— Чисто и ясно, капитане — прозвуча незабавно отговорът на Аливани, радиста в базата. — Негово превъзходителство Назири иска да говори с вас.

— Чакайте на тази честота. КАЗЕВАК е на „Белисима“, но нямаме радиовръзка. Ще кацнем.

— Разбрано, оставаме на прослушване.

Скот Гавалан започна да снижава машината, описвайки плавни кръгове.

— Откъде ще подходиш, приятел? — пропукаха слушалките му за вътрешна връзка.

— От запад — отвърна той.

— Добре — кимна Жан-Люк и напрегна очи. Работната площадка беше покрита с дебел пласт сняг, никъде не се мяркаше жива душа. Само мястото за кацане беше разчистено. От покривите на фургоните се виеха едва доловими струйки дим. — Аха, ето ги там!

Някакъв мъж се беше изправил до площадката за кацане и размахваше ръце.

— Кой ли е този?

— Мисля, че е Пиетро — отвърна Скот и се съсредоточи в кацането. На тази височина често ги изненадваха внезапни пориви на силен вятър и най-различни течения, които бързо се превръщаха във виелици. По тази причина място за грешки нямаше. Направи плавен завой над зейналата бездна оттатък върха, пое по течението на вятъра и плавно се приземи.

— Браво — похвали го Жан-Люк и отново насочи вниманието си към мъжа край площадката. Наистина беше Пиетро Фиери, помощник-майстор, който отговаряше за една от най-важните операции на всеки сондаж — спускането на измервателната апаратура. Ръката му се повдигна и направи движение, сякаш си реже гърлото — знак за изключване на двигателите. Значи КАЗЕВАК — съкращението, с което обозначаваха аварийните ситуации, не беше от най-тежките и не изискваше готовност за незабавно излитане. Жан-Люк дръпна страничното прозорче и извика:

— Какво става, Пиетро?

— Джинепа се разболя! — изкрещя в отговор, Пиетро, опитвайки се да надвика свистенето на витлото, после потупа лявата част на гърдите си. — Нещо със сърцето, но това не е всичко… Я вижте там! — Жан-Люк и Скот се наведоха да погледнат натам, накъдето сочеше пръстът му, но не видяха нищо.