Джеймс Клавел - Вихрушка

Жан-Люк разкопча предпазния колан и скочи на снега. Студът се стовари върху него с изненадваща сила, очите му се насълзиха въпреки предпазните очила. След това видя какво му сочи италианецът и сърцето му се сви. На стотина метра височина, почти над бивака, беше надвиснала огромна снежна пряспа, проточила се надолу от самия връх.

— По дяволите! — изруга той.

— Ако това чудо се срине, положително ще предизвика страхотна лавина и нищо чудно да ни помете чак долу! — процеди Пиетро с посиняло от студ лице. Беше едър здравеняк с прошарена брада и кафяви очи, сега присвити срещу острите пориви на вятъра. — Джинепа иска да се посъветва с теб — добави той. — Ела да отидем във фургона му.

— Ами това? — махна към снежната грамада Жан-Люк.

— Ако му е писано да падне, значи ще падне! — засмя се Пиетро и зъбите му ослепително проблеснаха на фона на тъмния комбинезон, покрит с мазни петролни петна. — Хайде, идвай! — добави той и се наведе, за да избегне все още въртящото се витло.

Жан-Люк погледна още веднъж надвисналата грамада и потръпна. Тя можеше да стои там със седмици, но можеше да падне и всяка секунда. Небето над планината беше синьо и кристалночисто, но слънчевите лъчи не топлеха.

— Скот, остани тук и нека моторът да работи на малки обороти — извика той на Гавалан и пое тромаво през дълбокия сняг.

Фургонът на Марио Джинепа беше топъл и неуютен. Навсякъде бяха разхвърляни карти и диаграми, омазнени работни дрехи, груби ръкавици и предпазни каски. Това беше неговият офис и същевременно спалня. Той самият лежеше на леглото, напълно облечен, беше свалил само ботушите си. Беше висок и слаб четиридесет и пет годишен мъж с огромен нос, който обикновено беше зачервен от престоя на открито, но сега беше блед и някак странно издължен. При него стоеше заместник-бригадирът на втората смяна Енрико Банастазио, дребен чернокос мъж с черни очи и слабовато лице.

— А, Жан-Люк, радвам се да те видя — уморено промълви Джинепа.

— Аз също, mon ami — отвърна Жан-Люк, хвърли му загрижен поглед и разкопча пилотското си яке. Джинепа беше началник на „Белисима“ вече две години — дванадесет часа на работа, дванадесет почивка, два месеца на площадката, два месеца отпуск. За това време беше успял да разработи три петролни кладенеца с висок дебит, готвеше се да пусне в експлоатация и четвърти. — Като те гледам, плачеш за болницата в Шираз.

— Това не е толкова важно, по-добре да помислим за тая снежна грамада над главите ни… Аз…

— Трябва да се евакуираме и да оставим това stranzo 11 11 Лайно (ит.) — Б.пр. в ръцете на Бога! — изрази категорично мнението си Банастазио.

— За Бога, Енрико! — раздразнено рече Джинепа. — Пак ти казвам, че можем да помогнем на Бога, ако Жан-Люк се съгласи да подаде ръка. Пиетро е съгласен… нали, Пиетро?

— Да — обади се от прага Пиетро и продължи да премята в устата си клечка за зъби. — Жан-Люк, аз съм израснал в италианските Алпи, в Аоста, познавам добре планините и лавините…

— Затова си толкова откачен! — вметна Банастазио.

— Що не се шибаш? — небрежно отвърна Пиетро и направи изразителен жест с пръст. — С твоя помощ лесно можем да изместим оня куп, Жан-Люк.

— Какво искате да направя?

— Ще вземеш Пиетро и ще се вдигнеш във въздуха, посока върха, северно от него — започна Джинепа. — Той знае къде точно трябва да хвърли снопче динамит, за да предизвика лавина в безопасна за нас посока.

— Ще видиш как всичкият този сняг ще изчезне! — ухили се щастливо Пиетро.

— Стига глупости! — намеси се Банастазио. — Това е страшно рисковано! Първо трябва да се евакуираме, а после пробвайте проклетия си динамит колкото щете!

Лицето на Джинепа се разкриви от болка, ръката му неволно се протегна към лявата страна на гърдите.

— Ако се евакуираме, трябва да прекратим работа, а това е…

— Какво е? Прекратяваме работа и толкоз! Ако не ти пука за твоя живот, помисли за другите! Пак повтарям, трябва незабавно да се евакуираме! А после динамита. Нали така, Жан-Люк?

— Така наистина е по-безопасно — отвърна внимателно Жан-Люк. Не искаше да разгневи болния си колега. — Казваш, че познаваш лавините, Пиетро… Тази колко време още ще се задържи?

— Подушвам, че може да се срине всеки миг. Отдолу вече се появиха пукнатини. Утре, а може би още тази вечер. Зная къде да я гръмна, за да останем непокътнати. — Очите му се насочиха към Банастазио и той заядливо добави: — Мога да го направя, независимо от мнението на това лайно!