Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да. Но ако си…

— Стига. После ще продължим… Сега завий ей натам — пръстът на Ракоци се насочи надолу. — Намали скоростта и се приближи.

Намираха се на триста метра вдясно от шосето Казвин — Техеран, на около два километра пред някакво селце, от комините на което се издигаше лек пушек.

— Къде по-точно? — попита Петикин.

— Ей там, до пътя.

Отначало Петикин не можа да види какво му сочи неговият спътник. В главата му се блъскаха безброй въпроси относно кюрдите и вековната им борба срещу различните персийски владетели. После видя струпаните долу коли, тълпата, събрала се край новичък джип, върху чиито покрив имаше син кръст на бял правоъгълен фон.

— Искаш да прелетим над онези коли? — попита той, чувствувайки все така парещата болка по лицето и шията си. — Над онези, които са струпани край синия кръст?

— Да.

Петикин послушно започна да снижава машината и попита:

— Какво им е толкова важното на тези коли? — Извърна се и срещна подозрителния поглед на мъжа до себе си: — Сега пък какво има, дявол да те вземе?

— Нима наистина не знаеш какво означава син кръст на бял фон?

— Не зная. Какво означава? — Очите му се плъзнаха по джипа под тях. Вече беше толкова близо, че можеше да го различава съвсем ясно — червен рейнджровър, край който се блъскаше разгневена тълпа, някакъв мъж трошеше задното стъкло с приклада на пушката си.

— Това е финландското знаме — прозвуча гласът на Ракоци в слушалките.

„Ерики! Нима е възможно? Той наистина има рейнджровър!“

— Мислиш, че това е Ерики?

— Напълно възможно.

Петикин изведнъж забрави болката, пусна двигателите в пълен ход и рязко се снижи към тълпата. Онзи зад джипа вече беше успял да счупи стъклото. Към нисколетящата машина се вдигнаха разгневени лица, но Петикин не успя да види нищо повече.

— Успя ли да го видиш? — попита той.

— Не, няма начин да видим кой седи вътре.

— Но част от онези нещастници носеха пушки и трошаха прозорците. Видя ли ги?

— Да, сигурно са федаини — отвърна Ракоци. — Един от тях стреля срещу нас… — Той млъкна и се залови здраво за седалката, тъй като хеликоптерът направи остър завой на сто и осемдесет градуса и се понесе към мястото на събитието на някакви си седем-осем метра от земята. Този път тълпата се разбяга, мъже и жени се препъваха едни в други, падаха, ставаха и пак тичаха. Колите, които се движеха по двете направления на шосето, се опитваха да ги заобиколят или да спрат, един тежко натоварен камион се хлъзна и миг по-късно се вряза в този пред него. Няколко коли излязоха от шосето и започнаха да пресичат полето, една почти се преобърна при преминаването на канавката.

На броени метри от джипа Петикин рязко дръпна лоста към себе си и хеликоптерът се вдигна нагоре под ъгъл от деветдесет градуса. За частица от секундата той се оказа точно пред челното стъкло на джипа и това беше достатъчно. Петикин изравни хоризонтално и промърмори:

— Видях го, наистина е Ерики. — После уплашено добави: — Предното стъкло беше цялото надупчено от куршуми, видя ли? Пресегни се отзад и вземи автомата. Смятам да кацна и да го прибера. Побързай, не искам да им дам време да се окопитят.

Ракоци се подчини, разкопча предпазния си колан и мушна глава в прозорчето, което ги отделяше от товарния отсек. Но автоматът лежеше на пода и той не можеше да го достигне. Надигна се и започна да се промушва през тесния отвор. Петикин знаеше, че спътникът му в момента е съвсем беззащитен и само едно движение от негова страна ще бъде достатъчно, за да го блъсне навън. Но знаеше и друго — че не може да го направи.

— Хайде! — викна той и му помогна да се върне на седалката. — Закопчай си колана!

Останал без дъх, Ракоци се подчини. Радваше се на късмета си, че финландецът се оказа приятел на Петикин; ясно съзнаваше, че при разменени роли той не би се поколебал да отвори вратата.

— Готов съм! — изкрещя той и насочи автомата, смаян от глупостта на пилота. Тези англичани са такива тъпаци, че заслужават винаги да бъдат бити!

— Тръгваме! — извика Петикин, направи завой и се насочи с пълна скорост към пътя. Няколко въоръжени мъже все още стояха край джипа с насочени пушки. — Ще мина над тях, стреляй над главите им, като ти дам сигнал!

Рейнджровърът потегли с клатушкане към тях, поколеба се и пиянски напусна пътя, край който за щастие нямаше дървета. Хеликоптерът затанцува над покрива му, Петикин го закова във въздуха, само на два-три метра от земята.