Джеймс Клавел - Вихрушка

„Добре — помисли си той и усети как умората го поглъща. Нямаше да е зле, ако беше успял да задържи жената като заложник, но както и да е. — Утре, вдругиден… винаги можем да докопаме дъщерята на стария Абдула хан! Тя ще почака, Йоконен също… Междувременно трябва да се завладее една цяла страна, да се избият хиляди генерали и духовници, да се ликвидират още много врагове…“

Летището на Техеран: 5,05 следобед.

Макайвър внимателно шофираше покрай оградата от бодлива тел, насочвайки се към портала за приемане на товари. Пътят беше заснежен, хлъзгав и непочистен. Температурата беше около нулата, небето беше забулено от тежки облаци, до мръкване имаше не повече от час. Той хвърли поглед на часовника си и ядосано въздъхна. Още не можеше да се примири с факта, че комитетът на въстаниците затвори снощи офиса му. Рано сутринта се беше опитал да се промъкне в сградата, но тя продължаваше да бъде под охрана и никой не обърна внимание на обясненията му, че иска да провери какво е пристигнало по телекса.

— Проклетници! — обобщи Джени, когато той се прибра у дома. — Трябва да се направи нещо. Дали Джордж Толбът не може да ни помогне?

— Съмнявам се, но може да опитаме. Ако Валик беше… — Макайвър се усети и млъкна. — Том би трябвало вече да е дозаредил и да е стигнал там… където и да се намира това „там“.

— Да се надяваме — рече тя и отправи една безмълвна молитва. — Дано всичко свърши добре. Видя ли дали са отворени магазините?

— Затворени са, Джен. Ще обядваме супа от консерва и бира.

— Съжалявам, но бирата свърши.

Опита се да се свърже с Ковис и другите бази по джобната си радиостанция, но не получи отговор. Не успя да хване дори Би Би Си или „Гласът на Америка“, трябваше да се задоволи с обикновените антиамерикански тиради на радио „Свободен Иран“, които послуша малко, след което изключи радиото, обзет от отвращение. Телефонът не работеше. Опита се да чете, но и това не му се удаде. Умът му беше изпълнен с тревога за Локхарт, Петикин, Старк и всички останали. Липсваха му офисът, телексните връзки, работата. Проклет да е шахът, който остави всичко на разрухата! А някога всичко вървеше толкова гладко! Решаваше всички проблеми на място, хеликоптерът му го чакаше на летището, можеше да отлети за Исфахан, Табриз, Абадан, Ормуз, Ал Шаргаз — навсякъде, където си поиска. Джени често го придружаваше, правеха си пикници на открито, ледената бира се лееше в изобилие.

— Дявол да ги вземе! — изруга той.

Следобед малкият апарат пропука и оживя. Обади се Фреди Еър от Ковис и съобщи, че 125 ще кацне на летище Техеран около 17 часа днес. Излита от Ал Шаргаз, миниатюрното независимо шейхство на осемстотин мили от Техеран, оттатък Персийския залив. Там С-Г имаше свой офис.

— Споменаха ли, че имат разрешително, Фреди? — развълнува се Макайвър.

— Не зная. Съобщението е лаконично: „ЕТА пристига в седемнадесет нула-нула Техеран, кажете на Макайвър, не можем да се свържем.“

— Как вървят нещата при теб?

— Горе-долу. Старк все още е в Бандар-е Делам, нямаме пряк контакт с него. Преди половин час разговарях с Руди.

— Добре, продължавай да поддържаш контакт. Какво стана с твоя радист сутринта? Два часа се опитвах да се свържа с вас, но безуспешно.

Настъпи дълга пауза, после Фреди каза:

— Арестуваха го.

— За какво, по дяволите?

— Не зная, Мак… капитан Макайвър. Ще докладвам веднага щом разбера. Ще изпратя Марк Дюбоа обратно в Бандар-е Делам веднага щом е възможно, но засега сме малко ограничени… Всички трябва да стоим в района на базата, тук, в кулата, стои един очарователен боец, всички полети са забранени, с изключение на КАЗЕВАК… А дори и в подобни случаи сме задължени да вземаме на борда по един боец!

— За какво е всичко това?

— Не зная. Уважаемият командир на базата полковник Пешади твърди, че това е временна мярка, само за днес и може би утре. Между другото в 15 часа и 16 минути се обади капитан Скрагър и съобщи, че изпълнява специален полет до Бандар-е Делам.

— За какво отива там, по дяволите?

— Не зная, сър. Капитан Скрагър каза, че бил помолен да го осъществи от дьо Плеси в Сири. Аз… Мисля, че времето ми изтича, сър. Нашият симпатичен пазач започва да губи търпение. Ако успеете да изпратите 125 дотук, полковник Пешади обеща да даде разрешение за кацане. Ще се опитам да изпратя Мануела, но не гарантирам — тя е изключително нервна, защото не знае нищо за Старк.

— Ясно. Кажи й, че Джен ще бъде в самолета. Веднага тръгвам за летището, но един Бог знае кога ще успея да се добера дотам! — Обърна се към Джени и извика: — Джен, започни да събираш багажа си…