Джеймс Клавел - Вихрушка

— Какво искаш да вземеш със себе си, Дънкан? — сладко му се усмихна тя.

— Ти ще пътуваш, не аз!

— Не ставай глупав, скъпи. Ако искаш да посрещнеш 125, трябва наистина да побързаш. Все пак внимавай и не забравяй снимките. О, между другото — докато ти правеше опити да проникнеш в офиса, Шаразад изпрати един от прислужниците си с покана за вечеря.

— Джен, ти заминаваш със 125! Точка по въпроса!

Спорът не можа да се разгори просто защото той веднага тръгна. Наложи му се да заобикаля по странични пътища, тъй като главните магистрали на града бяха задръстени от народ. Когато го спираха, той показваше снимката на Хомейни, под която на фарси пишеше: ДА ЖИВЕЕ АЯТОЛАХЪТ, и веднага го пропускаха. Не видя нито един войник, жандарм или полицай — по тази причина не се наложи да използва фотографията на шаха, под която пишеше друго: ДА ЖИВЕЕ МОГЪЩИЯТ ИРАН. Въпреки всичко измина за два часа и половина разстоянието, което при нормални условия вземаше за по-малко от час; накрая нервите му почти не издържаха.

Но 125 не се виждаше никъде — нито на някоя от страничните писти, нито в района на карго-службата, нито край сградите на терминала. Той отново погледна часовника си — беше пет и седемнадесет. Още един час щеше да бъде светло, ако машината изобщо се появи. Един Господ знае — може би отдавна са й наредили да се връща обратно.

В близост до сградите на терминала дремеха няколко граждански самолета, на които беше отказано разрешение за излитане. Един от тях — Боинг–747 на Иранските кралски авиолинии, представляваше опожарена развалина. Останалите изглеждаха нормално. Беше твърде далеч, за да различи опознавателните им знаци, но между тях трябваше да бъде и самолетът на „Алиталия“. Паула Джанкани все още беше у тях, под грижите на Ногър Лейн, разбира се. „Хубаво момиче“ — разсеяно си помисли Макайвър.

Стигна до портала, който водеше към складовете и карго-службата. Тя беше затворена от миналата сряда. Порталът зееше разтворен и неохраняван от никого. Зад него беше бариерата на митницата с нейните забранителни надписи на английски и фарси, зад която при нормални условия никой не можеше да преминава. Тук работеха над петстотин души, които денонощно приемаха огромния поток от стоки, пристигащи в Иран срещу износа на петрол, надвишаващ сумата деветдесет милиона долара дневно. Сега районът беше пуст, стотици каси и кашони лежаха пръснати из снега, повечето от тях разбити и ограбени. Край тях се виждаха няколко коли и камиони, повечето опожарени и надупчени от куршуми.

Митническата бариера, която препречваше пътя към пистата, беше спусната, но очевидно се крепеше на един-единствен паянтов болт. На табелата пишеше, отново на английски и фарси: „Забранено преминаването без разрешение на митницата!“ Макайвър спря, натисна клаксона и зачака. Никой не се появи. Той слезе от колата, вдигна бариерата и се върна зад волана. На няколко метра оттатък спря отново и се върна да спусне бариерата. После даде газ и пресече пистата към складовете и хангарите на С-Г, които побираха девет хеликоптера. В момента вътре имаше три машини от модела 206 и една 212.

С облекчение видя, че железните врати са затворени и катинарите им са здрави. Тук беше основният им склад за резервни части и евентуалното му унищожение би представлявало тежък удар за дейността им в цялата страна. Вътре имаше части и специални инструменти за повече от два милиона долара, собствени колонки за зареждане и над петдесет хиляди галона гориво за хеликоптери в подземните резервоари, които Макайвър бе „забравил“ да обяви пред бунтовниците още в началото на размириците.

Вдигна глава и огледа небето. От посоката на вятъра определи, че 125 ще кацне на писта 29-ляво, подхождайки от запад. Но от него нямаше нито следа. Той отключи вратата, превъртя секрета зад себе си и забързано прекоси студеното фоайе на служебния офис, насочвайки се към телекса. Откри, че машината е изключена.

— Проклети идиоти! — изръмжа той. Имаше изрична заповед телексът винаги и при всички обстоятелства да работи. Включи го, но нищо не се случи. Щракна ключа на осветлението и едва тогава установи, че няма ток. — Проклета страна!

Ядосано се приближи до УКВ радиостанцията и натисна копчето. Тя веднага зажужа, тъй като беше снабдена с акумулатори за аварийно захранване.

— Ехо Танго Лима Лима — проговори в микрофона той, произнасяйки регистрацията на полет 125-ETLL. — Говори Макайвър, чувате ли ме?

— Ехо Танго Лима Лима — чуваме те ясно и чисто — моментално прозвуча лаконичният отговор. — Тук горе се чувстваме доста самотни, от половин час викаме, но никой не отговаря. Къде си?