Джеймс Клавел - Вихрушка

— Престани да обвиняваш снега, Пиетро! Такава е била Божията воля! — прекръсти се Джани. — И не споменавай дявола, докато сме във въздуха!

Пиетро извади втората връзка динамит и внимателно я заоглежда. Жицата, която я прикрепяше към детонатора, беше стегната здраво, всичко изглеждаше солидно.

— Ето, всичко е наред като при първата — рече той, подхвърли я в шепа, после силно я удари в дръжката на седалката. Детонаторът не помръдна.

— Мама миа! — ужасено прошепна един от работниците. — Полудя ли?

— Това не е нитроглицерин, amico — успокои го Пиетро и още веднъж тресна връзката. — Ето, вързана е здраво!

— Халката ми е още по-стегната! — кресна на италиански Джани. — Престани в името на Светата дева!

Пиетро сви рамене и погледна навън. Отново приближаваха върха. След малко пред очите му се показа избраното за експлозията място.

— Бъди готов, Джани! — После включи вътрешната връзка: — Още малко на изток, сеньор пилот… Да, достатъчно… Задръж така… Не можеш ли да намалиш клатушкането? Хайде, Джани, отваряй тая шибана врата! — заповяда той и приближи запалката до фитила.

Джани ядосано се изправи, дръпна вратата и изведнъж политна навън от рязкото разклащане на хеликоптера. Нададе сподавен вик, но работникът зад него успя да го сграбчи за колана и той увисна надолу с главата над ужасяващата бездна. Вятърът хапеше люто лицата на наскачалите хора, очите им сълзяха, всеки искаше да помогне. За нещастие това инстинктивно понечи да стори и Пиетро, някой го блъсна и връзката динамит със запален вече фитил излетя от ръката му, падна на пода и се хлъзна под седалката. Всички замръзнаха от ужас, само Пиетро скочи подир бомбата й шлемофонът му издрънча на пода. Проклинайки, Джани се вкопчи в ръба на вратата и бавно започна да се прибира навътре. Сърцето му леденееше от ужас при мисълта, че коланът може да се скъса, едновременно с това той се проклинаше, че не си бе сложил дебелия работен колан, а се беше натъкмил с този тънкия, който беше получил като коледен подарък от жена си…

Пръстите на Пиетро докоснаха динамита. Пламъкът на фитила жестоко изгори върховете им, но той не усети нищо. Стисна здраво връзката, извъртя се на пода като змиорка и хвърли бомбата на сантиметри от тялото на Джани, инстинктивно хващайки металния крак на седалката. В следващия миг вече беше вкопчен в крака на приятеля си и яростно го задърпа навътре. Един от работниците затръшна вратата в мига, в който Пиетро и Джани се строполиха на пода на кабината.

— Махай се колкото можеш по-далеч, Скот — промълви в микрофона Жан-Люк, обзет от внезапна слабост.

Хеликоптерът рязко се наклони и започна да се отдалечава от северния склон на планината, простиращ се все така величествен и безмълвен на шестдесет-седемдесет метра под тях. Никой не чу експлозията, никой нищо не видя. От склона се надигна бяла струя и бързо започна да пада обратно. После, с ужасяваща внезапност, планината оживя, в ушите им нахлу страхотен грохот, заглуши бръмченето на моторите. Хеликоптерът направи лек завой и гледката стана съвсем ясна.

— Господи, виж! — възкликна Скот и посочи напред. Огромната снежна маса изчезваше в бездънната пропаст северно от върха, над сондажната площадка вече нямаше никаква козирка.

— Пиетро! — тържествуващо викна Жан-Люк. — Ти си… — извърна се назад и млъкна. Пиетро и Джани все още лежаха на пода и дишаха тежко, шлемофонът на Пиетро беше изчезнал. — Скот, направи едно кръгче над площадката, за да видят всичко!

Все така развълнуван, Жан-Люк се промуши през отвора към задната част и започна да прегръща Пиетро. Първоначално всички го гледаха с недоумение, но когато доловиха смисъла на думите му сред грохота на двигателите, веднага се втурнаха към илюминаторите, забравили страховете си. Щом видяха резултата от бомбардировката, те нададоха тържествуващи крясъци. Джани прегърна Пиетро и започна да му се кълне във вечно приятелство, изпълнен с благодарност, на каквато е способен само истински южняк. Този човек беше спасил не само неговия живот, той беше спасил живота на всички тук горе, беше спасил и работата им!

— Какво толкова е станало, приятел? — скромно се усмихна Пиетро. — Забравяш ли, че съм родом от Аоста?

Жан-Люк се изправи над носилката и леко разтърси ръката на Марио Джинепа.

— Марио! Пиетро се справи! Беше страхотно, „Белисима“ е в безопасност!

Джинепа не отговори. Беше мъртъв.