Джеймс Клавел - Вихрушка

— Комунистически документ за самоличност! — извика той.

— И аз така си помислих — обади се зад гърба им Гуенг. — Какво пише вътре?

— Не зная, не мога да чета на руски, но залагам живота си, че е някакъв пропуск! — Стана му лошо, като си припомни дългите дни и нощи, прекарани заедно със стареца в планината, спокойния си сън под негова охрана.

— Мешги е с нас от години! — горчиво поклати глава той. — Беше от бандата на Али Бин Хасан Каракосе — един от нелегалните водачи на съпротивата и най-сигурния ни ятак в планините. Страхотен тип, който не се колебае да действува дори около Баку! Господи, сигурно и той е предаден! — Очите му се сведоха към документа. — Не мога да повярвам!

— Аз пък мога — рече Рос. — Просто умишлено не са ни закачали, оставили са ни за примамка… А конвоят от камиони с войници е част от операцията… Затова не е зле да побързаме!

Розмънт кимна, опитвайки се да преодолее пристъпите на страх в душата си.

— Прав сте — рече той и прекоси малкото коридорче, което свършваше при друга заключена врата. Започна да рови във връзката с ключове и промърмори: — Дължа ви извинение. Не зная как се е промъкнал през проверките онзи мръсник, но вие сте прав — положително сме примамка. Съжалявам, макар това да не променя положението…

— Но все пак помага — усмихна се Рос и напрежението изведнъж спадна. — Нали така?

— Така е. Благодаря, благодаря за всичко… Убихте ли го?

— Ами… Гуенг ми донесе главата му — отвърна Рос. — Обикновено не правят това, задоволяват се само с ушите…

— Господи! Отдавна ли сте с тях?

— С гурките ли? От четири години.

Ключът се плъзна в ключалката и вратата се отвори. Шифровъчната зала беше педантично подредена и чиста. Телекси, телепринтери, копирни машини. Любопитно изглеждащ компютърен принтер на отделна масичка, пред него дълъг ред клавиши.

— Това е декодер, струва стотици хиляди долари… А противникът положително би дал за него няколко милиона. — Розмънт се приближи и взе в ръце няколко справочника. — Пресвета Дево!… — На кориците им пишеше „МЕКА — ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР.“ Добре поне, че основният шифър е заключен.

Приближи се до вградения в скалата електронен сейф с дигитална ключалка, хвърли поглед на листчето в ръката си и започна леко да докосва цифрите. Но зелената лампичка, обозначаваща отключването, отказа да светне. — Може би съм пропуснал някоя цифра — рече той. — Бихте ли ми ги продиктували?

— Разбира се — отвърна Рос и започна да чете на глас дългата колона от цифри. Тенцинг безшумно се приближи изотзад, двамата изобщо не чуха стъпките му. После, усетили едновременно чуждо присъствие, те рязко се обърнаха.

Гурката се постара да скрие задоволството си. Нали самият Шенгхан му беше заповядал да научи сина му на всички бойни умения, особено на безшумното промъкване и още по-безшумното убийство? Нали той се беше заклел да го стори и винаги да бъде негов мълчалив учител? „За Бога, Тенцинг, заклевам те никога да не му казваш това! Нека това бъде наша малка тайна“… И наистина, седмици наред той не успяваше да завари неподготвен сахиба… Седмици наред! Тази вечер обаче това се случва вече втори път… Първия го стори Гуенг. „Добре, че сме ние, а не врагът, който се трупа около нас като пчели около своята царица…“

— Стълбището има седемдесет и пет стъпала и свършва при една метална врата — стегнато рапортува той. — Вратата е ръждясала и аз я понапънах. Зад нея има малка пещера, а след това започва планината. Отличен път за бягство, сахиб. Лошото е, че оттам видях първия камион на конвоя… — Млъкна, за да се концентрира, после добави: — Разполагаме най-много с половин час.

— Върни се при първата желязна врата, Тенцинг. Онази, която залостихме. Минирай тунела отсам така, че вратата да остане здрава. Нагласи детонатора да избухне точно след двадесет минути. Същото да направи и Гуенг със своите детонатори, предай му заповедта ми!

— Слушам, сахиб.

Рос се обърна към Розмънт и забеляза ситни капчици пот по челото му.

— Наред ли е всичко?

— Да. Стигнахме до 103.

— Последната група цифри са 660 и 31. — Американецът докосна съответните квадратчета и зелената лампичка замига. Ръката на Розмънт се плъзна към ръчката.

— Стой! — извика Рос и избърса потта, която се стичаше по наболата му ръждива брада. — Има ли начин касата да бъде минирана?

Розмънт опулено го погледна, после премести очи на сейфа.

— Възможно е, напълно възможно — прошепна той.