Джеймс Клавел - Вихрушка

Насочи фенерчето си към развалините на пода, откри изкривените отпадъци от това, което доскоро беше декодер за милиони долари, взе ги и ги пренесе в съседната пещера, където ги постави непосредствено до заряда под главните компютри.

— Едно нещо не мога да разбера — безпомощно промълви той. — Защо не хвръкнахме във въздуха заедно с цялото проклето подземие, което вече бяхме натъпкали с експлозиви?

— Ами… Преди да дойда с въжето, наредих на Гуенг и Тенцинг да изнесат по-далеч всички детонатори, просто за всеки случай…

— Винаги ли мислите за всичко?

— Част от занаята — усмихна се криво Рос. — Залата за комуникации?

Минираха я за броени секунди, после Розмънт хвърли поглед на часовника си.

— Осем минути до експлозията — обяви той. — Генераторите ще ги зарежем.

— Добре. Ти водиш, Тенцинг.

Бързо изкачиха стръмните стъпала, ръждясалото резе на вратата изскърца. В пещерата поведе Рос. Стигнаха до изхода, той подаде глава навън и внимателно се огледа. Луната все още беше високо, светлината и беше съвсем достатъчна, за да види първия камион от колоната на триста-четиристотин метра под себе си. Моторът му виеше тежко на последната стръмнина.

— Сега накъде, Виен? — попита той и в гърдите на Розмънт трепна топлинка.

— Нагоре — махна с ръка той. — Ще се катерим към върха. Ако след нас изпратят войници, зарязваме крайбрежието и тръгваме за Табриз. Ако няма потеря, правим един кръг и се връщаме там, откъдето дойдохме.

Начело на малката им колона излезе Тенцинг, който беше пъргав като планински козел, но не забравяше да избира най-лекия път — съзнаваше, че двамата бели все още са замаяни от експлозията. Склонът беше стръмен, но не особено труден за изкачване, тъй като почти нямаше сняг. Направиха едва няколко крачки, когато земята под краката им се разтърси от първата експлозия. Последваха още няколко.

„Остава само една“ — помисли си Розмънт, който внимателно ги броеше, доволен от ледения въздух, който прочистваше главата му. В залата за комуникации бяха струпали всичките си останали експлозиви, затова последната тръпка на планината приличаше на истинско земетресение. На стотина метра под тях се отвори цепнатина, от която започна да излиза гъст пушек. — Господи! — промърмори Рос. — Сигурно е имало вентилационна тръба.

— Сахиб! Вижте долу! — посочи с пръст Тенцинг.

Първият камион беше спрял пред входа на подземното съоръжение, от него скачаха въоръжени мъже, осветени ясно от фаровете на следващите автомобили.

Групичката потъна в храсталака.

— Ще изкачим ей този връх — рече меко Розмънт и посочи нагоре и наляво. — Ще бъдем скрити от погледите им. След това се насочваме на изток, към Табриз. Окей?

— Тенцинг, ти ще водиш.

— Слушам, сахиб.

Не след дълго първата височина остана зад гърба им, спуснаха се в нещо като плитка котловина, после отново започнаха изкачване. Преходът беше тежък, всички мълчаха и пестяха силите си, тъй като знаеха, че ги чакат десетки километри тежка борба със снега и студа на планината. Скоро ръкавиците им се прокъсаха, колената на дрехите им се протриха, но те продължаваха да крачат леко и с добро настроение, освободили се от тежките раници с експлозив.

След известно време стигнаха до една от пътечките, които кръстосваха цялата планина. Поеха по нея, а на всяко разклонение избираха онова, което водеше нагоре. В долината имаше села, които трябваше да отбягват.

— По-добре да си останем на голяма височина — каза Розмънт. — И да се надяваме, че няма да срещнем никого.

— Мислиш, че ще ни посрещнат враждебно, така ли?

— Положително. Този район е настроен не само против шаха, но и против Хомейни… Изобщо против всички! — Дишайки тежко, Розмънт добави: — Обикновено тук се водят вечни войни между отделните селца, горите са пълни с бандити.

Махна на Тенцинг да върви пръв и благодари на Бога, че луната осветява пътя им и че не е сам, а с тези достойни мъже.

Тенцинг запази бързото темпо, но това беше спокойното и умерено темпо на роден планинар. След час го смени Гуенг, после начело излязоха последователно Розмънт, Рос и отново Тенцинг. На всеки час си даваха по три минути почивка.

Луната надвисна ниско над хоризонта, пътеката плавно се снижаваше, вървяха леко и бързо. Вдясно се появи странно оформена горичка, надвиснала над тясна котловина. Розмънт веднага я позна.

— В долината под краката ни има един черен път, който води за Табриз — рече той. — През зимата е малко по-широк от тази пътечка, но напълно проходим. Предлагам да вървим, докато се съмне, после да спрем за почивка и да решим какво ще правим по-нататък.