Джеймс Клавел - Вихрушка

— Време е за кльопачка, а?

— Хай — отвърна с усмивка помощникът му и посочи камионетката, после махна с ръка към главната административна сграда, която издигаше своите четири етажа на двеста метра от тях.

— Ще ида пеша — поклати глава Скрагър и показа с два пръста, какви са намеренията му. Младежът се поклони, качи се в камионетката и потегли. Скрагър остана за миг на място, вперил поглед в очите на часовоя. След като сложи капачката на резервоара и камионетката се отдалечи, вече можеше да усети миризмата на морето и гниещите по брега водорасли. Наближаваше отливът. И тук, подобно на Червено море, имаше само по един прилив или отлив на ден. Персийският залив беше плитък и затворен воден басейн, ако не се брои тесният проток Ормуз, разбира се.

„Мястото е подбрано чудесно за рафинерия“ — помисли си той и се огледа. Беше съвсем близо до Абадан и главните петролопроводи, по които се стичаше черното злато от северните и южните петролни полета. Идеята беше да се спести огромното количество газ, което изгаряше напразно във въздуха. Наистина беше престъпление, ако се замисли човек…

Сутринта стана рано, изпи чаша зелен японски чай вместо силния индийски чай с мляко, с който обикновено закусваше, после се зае със зареждането и проверката на хеликоптера. Оттогава бяха изминали доста часове и вече изпитваше вълчи глад. Кимна едва забележимо на часовоя, който не му обърна внимание, и се насочи към административната сграда.

Касиги стоеше пред един отворен прозорец на четвъртия етаж, където бяха кабинетите на висшите служители. В момента се намираше в заседателната зала — просторно ъглово помещение с дълга маса и двадесет стола около нея. Гледаше към хеликоптера и Скрагър с отсъстващ поглед, в душата му бушуваше ярост, която сдържаше с цената на върховно усилие. Цяла сутрин се беше занимавал с проверка на строителните разходи, различни сметки и счетоводни операции. Всички потвърждаваха това, което вече знаеше: за да се пусне в редовна експлоатация тази модерна рафинерия, са необходими още година и поне един милиард долара!

На вратата се почука и на прага се изправи младият помощник на главния инженер Уотанабе, който смутено започна да се извинява за безпокойството.

— Какво има? — прекъсна го самият Уотанабе и се надигна иззад широкото бюро в ъгъла на залата.

— Пристига някаква комитетска делегация, Уотанабе-сан… Касиги-сан… Идват въпреки нашите протести, вижте сами! — пребледнелият младеж посочи към прозореца до Касиги.

Двамата японци пристъпиха натам. Пред главния вход на рафинерията беше спрял пълен с въстаници камион, следваха го още няколко. Въоръжени мъже започнаха да скачат от тях и да се събират на групички.

Скрагър ги видя, спря за миг, после продължи към портала. Извикаха му да спре и на територията на рафинерията се появи голям мерцедес. От задната му част слезе едър мъж с черна роба и черен тюрбан, с гъста бяла брада. Придружаваше го доста по-млад мъж с мустаци, облечен в летен костюм и отворена яка на ризата. И двамата носеха очила.

— Кои са пък тези? — учуди се Уотанабе и смукна въздух през стиснатите си зъби.

— Не зная, но всеки аятолах означава неприятности… Този е аятолах, моллите носят бели тюрбани…

Заобиколени от половин дузина телохранители, двамата влязоха във входа на сградата.

— Такео, покани ги тук с всички любезности — извърна се Уотанабе към помощника си, изчака го да излезе и добави: — Само веднъж досега сме били посещавани от аятолах, това стана миналата година, по време на пожара в Абадан… Дойде, събра всичките ни ирански работници, наруга ги за две-три минути, после им нареди да започнат стачка. — Лицето му потъмня: — Оттогава започнаха неприятностите ни и все още не можем да се оправим.

— А сега какво? — попита Касиги.

Уотанабе сви рамене, приближи се до бюрото си и взе една снимка на Хомейни, която лежеше отгоре.

— Трябва да бъдем любезни — иронично се усмихна той и я закачи на стената. — По-добре да седнем, те ще очакват да ги приемем официално. Моля ви, заемете председателското място.

— Не, Уотанабе-сан — поклати глава Касиги. — Аз съм тук временно, вие ръководите обекта.

— Както желаете — отвърна Уотанабе и зае председателското място.

— Какъв беше проблемът с онзи пожар в Абадан, за който споменахте? — любопитно го погледна Касиги.

— А, прощавайте — погледна го извинително Уотанабе, но дълбоко в душата си беше потресен, че Касиги не е чувал нищо за това събитие, което беше объркало всичките им планове. — Случи се миналия август, по време на Рамадана. Това е техен свят празник, по време на който никой правоверен не може да яде и пие преди залез-слънце. Нервите на всички са опънати до крайност, всичко друго остава на заден план. Протести срещу шаха почти нямаше, с изключение може би на Техеран и Кум, но и те лесно бяха потушавани от полицията и САВАК. На петнадесети август някакви типове подпалили кино „Рекс“ в Абадан, „случайно“ всички изходи били залостени, в настъпилата паника намерили смъртта си петстотин души, предимно жени и деца…