Джеймс Клавел - Вихрушка

— Имаме други заповеди за тези чуждестранни… — започна разгорещено на фарси Музадех, но аятолахът не му обърна внимание и напусна залата.

Той ядосано изруга и го последва, хлапаците с пушките също се изнизаха.

Когато се увери, че са сами, Касиги измъкна кърпичка и избърса челото си. Младият Такео шокирано мълчеше, а Уотанабе ровеше из джобовете си за цигари. Такео излезе от вцепенението си, пъргаво приближи бюрото и измъкна запечатан пакет от едно чекмедже.

— Благодаря — пое предложената цигара Уотанабе и се отпусна в стола. После вдигна очи към Касиги и промълви: — Значи всичко започва отново!

Касиги понечи да отговори, но в този момент навън изтрещя къс автоматен ред. За миг двамата останаха неподвижни, после се втурнаха към прозореца. Четири етажа по-долу положението беше доста напрегнато. Аятолахът и Музадех стояха на стъпалата пред входа, а на няколко метра от тях се беше изправил мъж с насочена към главите им автоматична пушка. Той беше заобиколен от свои съмишленици, а хората на аятолаха стояха на групички край камионите и крещяха нещо. Зад тях, незабелязан от никого, се беше изправил Скрагър, който предпазливо започна да отстъпва. Аятолахът вдигна ръце и започна да говори нещо. Уотанабе не можеше да чуе, затова внимателно открехна прозореца.

— В името на Аллаха — започна да превежда той, — предайте оръжието си и се поставете на разположение на имама. Всички сте чули предаването по радиото, затова ви повтарям — предайте оръжието си!

Думите му бяха последвани от яростни крясъци, двете враждебни групировки заплашително размахваха юмруци една срещу друга. Двамата японци видяха как Скрагър тихо се отдалечава и изчезва зад ъгъла на съседната сграда. Уотанабе отвори прозореца широко и се наведе навън, за да чува по-добре.

— Не мога да видя онзи с насоченото оръжие… — прошепна той. — Не зная дали носи зелена лента или не… Аха, сега виждам. Няма лента, значи е от Туде или федаин…

Долу настъпи напрегнато мълчание, въоръжените мъже предпазливо се местеха в търсене на по-добра позиция, следяха с присвити очи противника. Мъжът с пушката вдигна оръжието си и напрегнато просъска на аятолаха:

— Заповядай на хората си да приберат оръжието!

Музадех пристъпи крачка напред и вдигна ръка. Не искаше сблъсъкът да стане точно сега и на това място, противникът беше далеч по-многоброен.

— Престани, Хасан! — рече той. — Ти ще…

— Не сме се сражавали и умирали, за да си предаваме оръжието на разни молли! — отряза го онзи.

— Не на тях, а на правителството! — отвърна Музадех и повиши глас: — Слушайте всички! Можете да задържите оръжието си, но после трябва да го предадете в моята канцелария, защото аз съм представител на новото…

— Не си! — викна внезапно аятолахът. — В името на Аллаха, всички войници немюсюлмани да оставят пушките си на земята и да си вървят с мир! Второ, правителството е подчинено на Революционните комитети под прякото ръководство на имама! Трето, този Музадех все още не е утвърден за представител на правителството, следователно няма никаква власт! Изпълнете заповедта ми или ще бъдете обезоръжени насила!

— Аз представлявам правителството! — кресна Музадех.

— Не!

— Аллах е велик! — викна някой от тълпата и натисна спусъка на автомата си.

Куршумите просвириха и се забиха в гърба на Хасан, който залитна и започна краткия танц на смъртта. Започна безразборна стрелба, войниците се пръснаха да търсят прикритие. Битката беше кратка и смъртоносна. Много хора загинаха на място, но в крайна сметка привържениците на Музадех се оказаха обградени отвсякъде. Зелените ленти бяха безмилостни. Няколко от тях сграбчиха Музадех и насила го повалиха на колене, принуждавайки го да моли за милост.

Аятолахът така си и остана на стълбите. Гърдите и коремът му бяха направени на решето от дълъг автоматен ред, той лежеше в ръцете на някакъв младеж и кръвта бавно квасеше черната му роба.

— Аллах е велик… Аллах е велик! — промърмори неясно той и алена струйка боядиса бялата му брада.

— Господарю! — проплака младежът, който го придържаше. — Кажи на Аллах, че се опитахме да те защитим, кажи го и на Пророка!

— Аллах е… велик — отново промърмори духовникът.

— Какво ще правим с тоя Музадех? — попита някой.

— Това, което иска Аллах! — отвърна друг. — Убий го, както си длъжен да убиеш всеки враг на исляма! Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е негов пророк!…

Заповедта беше изпълнена бързо и без милост. Аятолахът умря с усмивка и Божието име на уста, останалите плачеха и му завиждаха, че ще види рая…