Джеймс Клавел - Вихрушка

Военновъздушната база Ковис: 2,32 следобед.

Мануела Старк правеше чили в кухничката на бунгалото. От малкото касетофонче на батерии гърмеше кънтри музика. На газовата печка вреше голяма тенджера със задушено. Мануела се пресегна и намали газта, после засече времето. „Точно — помисли си тя, — ще ядем около седем. Ще запалим свещи и масата ще стане красива.“

Трябваше да нареже лук и подправки, да накълца малко козе месо. Тя се залови отново за работа, като си тананикаше безгрижно и от време на време правеше по някоя танцова стъпка в тясното помещение. Тази кухничка нямаше нищо общо с огромната кухня на красивата испанска хасиенда в Лубок, притежавана от семейството й повече от век, където тя беше израснала. Но Мануела не се притесняваше от този факт и с желание приготвяше храната, доволна, че има с какво да се занимава и няма нужда непрекъснато да си повтаря болезнения въпрос: кога ще се види със съпруга си.

„Конроу и моллата заминаха за Бандар-е Делам в събота, а днес е едва вторник“ — опита се да се успокои тя. Снощи го чу по радиостанцията: „Здрасти, скъпа, тук всичко е наред… съжалявам, но трябва да тръгвам, времето за свръзка е временно ограничено, обичам те, скоро ще се видим.“ Гласът му беше спокоен и уверен, но тя с болка долови напрежението в него и не можа да спи спокойно. „Просто си въобразяваш — укори се Мануела. — Той скоро ще се върне, зарежи тези кошмари. Хайде, храната трябва да се приготви както трябва!“

— КАЗЕВАК! — разнесе се вик навън и тя надникна през прозорчето. Мъжете, които до този момент играеха футбол на поляната, се бяха скупчили пред административната сграда и гледаха как Еър забързано се спуска по външната стълба на контролната кула. Той им викна нещо и те бързо започнаха да се разпръскват, той самият се насочи към нейното бунгало. Мануела забързано свали престилката си, приглади косата си и го посрещна на прага.

— Какво става, Фреди?

— Отбих се да ти кажа, че току-що получих заповед да подготвя един 212 за КАЗЕВАК — усмихна й се Еър. — Помниш какво е това, нали?

— Тревога — отвърна Мануела. — И къде ще бъде спасителната операция?

— В Исфахан, имат разрешение от „Иран Ойл“.

— Не е ли твърде далеч?

— О, не, само на триста километра. Около два часа полет, още е достатъчно светло. Марк ще прекара нощта там и утре сутринта ще е тук — Еър отново се усмихна. — Не е зле да вършим нещо… Чудното е, че поискаха специално Марк за този полет.

— Защо точно него?

— Не зная. Може би защото е французин, а именно французите оказаха подкрепа на Хомейни. Сега трябва да тръгвам… Твоето чили мирише превъзходно, Марк умира от мъка, че няма да може да го опита!

Той се обърна и се отдалечи — висок и красив.

Мануела го последва и се изправи на прага. Механиците вече изтикваха един блестящ от чистота 212 от хангарите, Марк Дюбоа махна с ръка и закопча ципа на зимния си комбинезон, после почна предполетната проверка на машината. Внезапно очите й се спряха на колоната от четири коли, която се приближаваше по пътя. Фреди Еър също я видя, намръщи се и влезе в канцеларията.

— Готово ли е разрешителното за полет, господин Павуд?

— Да, ваше превъзходителство — кимна Павуд и му подаде лист хартия.

Еър не забеляза напрежението на чиновника, нито треперещите му ръце.

— Благодаря. Елате и вие, може би ще имаме нужда от преводач.

— Но…

— Хайде, тръгвайте! — прекъсна го Еър и дръпна ципа на якето си.

Павуд избърса овлажнелите си длани с кърпичка, другите иранци в канцеларията напрегнато го наблюдаваха.

— Такава е волята на Аллаха — промълви един от тях, очевидно доволен, че не е на мястото на Павуд.

Навън предполетната проверка на 212 продължаваше. Еър стигна при машината едновременно с автомобилите и усмивката му се стопи. Колите бяха натъпкани с въоръжени Зелени ленти, които изскочиха и наобиколиха хеликоптера.

От първата важно слезе моллата Хусаин Ковиси. Тюрбанът му беше снежнобял, черната му роба — съвсем нова. През рамо беше преметнал един АК–47. Очевидно беше началник на групата. Няколко от бунтовниците отвориха задните врати и измъкнаха навън полковник Пешади и съпругата му. Пешади ги засипа с яростни проклятия и те леко се отдръпнаха. Той изпъна шинела си, оправи фуражката си. Жена му беше облечена в дебело зимно палто, кожена шапка и ръкавици. През рамо беше преметнала ръчна чанта, лицето й беше бледо и уморено, но и тя като съпруга си се държеше с достойнство, главата й беше гордо вдигната.