Джеймс Клавел - Вихрушка

Напуснаха центъра на града и навлязоха в предградията — все същите руини, все същите грозни огради, все същите дупки над вадите с изпражнения. Но пътят беше широк, с четири платна, и макар че движението все още беше бавно — едва тридесетина километра в час, той престана да изпитва тревога от ново задръстване. Малко по-нататък беше отклонението за Абадан и Керманшах, което щеше да отнеме голяма част от автомобилите. Очите му по навик пробягаха по уредите на арматурното табло, отново му се прииска да е във въздуха, далеч от тази човешка гмеж. Бензиномерът показваше, че в резервоара има малко повече от една четвърт. Скоро ще трябва да зареди, но това не беше проблем, тъй като бензин имаше предостатъчно.

Намали скоростта, за да мине покрай небрежно, спрял насред шосето камион, и по челното стъкло изтропа нова порция боклуци, хвърлена кой знае от кого.

— Ерики, може би ще е по-добре да се върнем обратно в Табриз — промълви Азадех.

— Не — поклати глава той, доловил със задоволство страх в гласа й. За пръв път му се случваше такова нещо. — Ще стигнем до Техеран ще видим какво е положението и тогава ще решаваме.

Тя се наведе към него и сложи ръка на коляното му.

— Онези хулигани ме уплашиха, Господ да ги накаже! — промълви тя, пръстите на другата й ръка нервно прехвърляха зърната на изумрудената огърлица, която висеше на врата й. Повечето иранки носят изумруд или топаз срещу уроки. — Какви кучета, Господи! Да горят в пъкъла, мръсниците! — Очите й се спряха на пустия портал на голямата военновъздушна база край града и тя учудено попита: — Защо и тук няма войници?

— И аз си задавам този въпрос — отвърна Ерики.

Вдясно се появи отклонението за Абадан и Керманшах, което пое голяма част от автомобилния поток. Край него се точеше ограда от бодлива тел, с каквито бяха оградени повечето главни пътища в Иран. Те имаха предназначението да не позволяват на хората и добитъка да пресичат, където им хрумне. Катастрофите бяха ежедневно явление, при това катастрофи с ужасно висока смъртност.

„Съвсем нормално за страна като Иран — помисли си Ерики. — Като онези нещастни глупаци, които паднаха в планинската пропаст сутринта. Никой няма да съобщи за катастрофата, никой няма да знае къде са изчезнали, никой няма дори да ги погребе. Това ще сторят лешоядите и подивелите кучета.“

— Виж! — изведнъж извика Азадех и посочи с ръка напред.

На стотина метра пред колата имаше полицейска бариера, край която се движеха мъже в парцаливи цивилни дрехи; някои въоръжени. Бариерата беше поставена на входа на бедно безименно селце. Край пътя имаше няколко сергии, отсреща — празна поляна. Между мъжете около бариерата се въртяха жени с черни галабии, подскачаха невръстни деца. Колите пред тях спираха, пътниците подаваха документите си за проверка и продължаваха. Няколко коли бяха отбити встрани на поляната и групи въоръжени мъже разпитваха хората в тях.

— Не са Зелени ленти — отбеляза Ерики.

— Но не са и молли, аз поне не виждам нито един…

— Аз също.

— Значи са от Туде, муджахидини или федаини…

— По-добре си приготви личната карта — усмихна й се окуражаващо той. — Сложи си якето и шапката, защото ще отворя прозореца и може да настинеш. — Не се тревожеше толкова от настинката, колкото от извивката на гърдите й под стегнатия пуловер, от деликатното й тънко кръстче и от предизвикателно разпуснатите й коси.

Отвори жабката и измъкна от там малък, но остър сгъваем нож, който пъхна в ботуша си. Другият, големият, както винаги беше под якето му, затъкнат в колана на гърба.

Най-сетне дойде и техният ред. Мръсни брадясали мъже наобиколиха рейнджровъра. Някои от тях бяха с американски автоматични пушки, един носеше „Калашников“. Имаше и няколко жени, от които се виждаха само очите — всичко останало беше плътно покрито от мръсносиви галабии. Тези очи се отправиха с неодобрение към младата жена в колата.

— Документите! — каза заповеднически на фарси един от брадатите и се наведе към прозорчето. Вътрешността на колата се изпълни от лошия му дъх, примесен с вонята на непрано бельо. Азадех гледаше право пред себе си.

Ерики любезно подаде личните им карти. Мъжът ги пое, хвърли им един празен поглед и ги подаде на някакъв младеж, който очевидно можеше да чете. Останалите чакаха и ги зяпаха, потропвайки с крака, за да се спасят от хапещия студ. Младежът най-сетне вдигна глава от документите и дрезгаво каза:

— Тоя е чужденец от някаква си Финландия. Идва от Табриз и не е американец.