Джеймс Клавел - Вихрушка

В купето беше топло и приятно. Азадех беше облечена в модерна скиорска грейка с подплънки, под която се виждаше син кашмирен пуловер. На краката си носеше топли къси ботушки. Стана й горещо, свали якето и вълненото кепе от главата си. Бухналите й черни коси се разпиляха по раменете. Около пладне отбиха до бистър планински поток и хапнаха. В ранния следобед навлязоха в долина, пълна с овощни дръвчета, предимно ябълки, круши и череши, голи и грозни без зеленината си. Не след дълго навлязоха в предградията на Казвин — около сто и петдесет хиляден град с безброй джамии.

— Колко джамии има в Иран, Азадех? — попита Ерики.

— Някой ми беше казал, че са около двайсет хиляди — сънливо отвърна тя и бавно огледа околността. — О, вече сме в Казвин! Добре се движиш, Ерики! — Лицето й се разкриви от широка прозявка, тя намести главата си на облегалката и отново задряма. След малко до ушите му долетя съненият й глас: — Двайсет хиляди джамии и петдесет хиляди молли… така казват. С тази скорост ще бъдем в Техеран след около два часа…

Думите замряха в гърлото й, той се усмихна. Вече се чувствуваше по-уверен, изпитваше задоволство, че по-голямата част от пътуването е вече зад тях. След Казвин пътят беше хубав и широк, до Техеран едва ли щяха да имат повече проблеми. Абдула хан притежаваше множество жилищни блокове и отделни къщи в Техеран, голяма част от които бяха дадени под наем на чужденци. Няколко беше запазил за нуждите на семейството си. На Ерики каза, че може да използува един от апартаментите му, разположен недалеч от офиса на Макайвър.

— Много ви благодаря — поклони му се Ерики, а Азадех учудено поклати глава.

— Не зная защо е толкова любезен — сподели по-късно тя. — Това… това просто не е в неговия стил. Той те мрази, мрази и мен, независимо от опитите ми да му угодя.

— Теб не мрази, Азадех.

— Извинявам се, че ще изразя несъгласие с думите ти, но той наистина ме мрази. Пак ще ти кажа, скъпи, че срещу мен го насъска голямата ми сестра Нажуд, същото стори и по отношение на брат ми. Тя и проклетият й мъж. Не забравяй, че майка ми е била втората съпруга на баща ми, два пъти по-млада от майката на Нажуд и два пъти по-красива от нея. Умря, когато бях само седемгодишна, но въпреки това Нажуд ме ненавижда, макар никога да не го показва открито. Ерики, ти никога няма да разбереш колко прикрити и лицемерни са иранските жени, по какви изтънчени начини постигат влиянието си над мъжете, колко жестоки и отмъстителни могат да бъдат! Нажуд е по-лоша от змия, тя е причината за омразата на баща ми! — Красивите й зеленикави очи се изпълниха със сълзи. — Когато бях малка, татко наистина ме обичаше, обичаше и брат ми, бяхме неговите любими деца! Стоеше повече при нас, отколкото в двореца. После, след смъртта на мама, ние също се преместихме в двореца. Никой от доведените ни братя и сестри не прояви някакво съчувствие към нас, скоро всички ни намразиха. И за всичко е виновна Нажуд, Ерики!

— Азадех, ти се съсипваш, като мислиш постоянно за това — отвърна той. — Зарежи я тази Нажуд, просто я забрави! Тя няма власт над теб, освен това пак ти казвам, че нямаш никакви доказателства за обвиненията си.

— Не ми трябват доказателства, просто зная, че е така. И никога няма да го забравя.

Ерики остави нещата дотук. Нямаше никакъв смисъл да дълбаят причините за пораждането на сложните отношения в голямото семейство на хана, довели до много насилие и сълзи. Макар че не беше излишно да я оставя да излива огорчението си от време на време, просто за да не се трупа в душата й.

Навлязоха в центъра на Казвин, град, който не се различаваше по нищо от своите ирански събратя — мръсен, шумен, задръстен от автомобили, с неизбежните канавки на откритата канализация, запълнени от нечистотии. Тези тук все пак бяха около метър дълбоки, дъното им беше циментирано и под леда и мръсотията пълзеше тънка струя течаща вода. Именно тази вода използуваха местните жени, за да перат, а понякога дори и за пиене. Зад канавките се издигаха стените — безкрайните стени, зад които се криеха иранските къщи и градини. Някои от тях бяха високи и солидни, други — ниски и окаяни, но всеки имот беше задължително ограден. Самите къщи бяха като във всички ирански градове — на два етажа, бетонни или тухлени правоъгълници с малко или напълно липсващи прозорци. Само единици бяха снабдени с течаща вода, електричество и канализация.

Движението стана интензивно и хаотично. Около тях се блъскаха велосипеди, мотоциклети, автобуси, камиони и коли от всички възможни марки и модели, стари и очукани, някои от тях нашарени в невероятни цветове от претенциозните си собственици. През последните години Ерики беше минавал много пъти оттук и много добре знаеш в какво безнадеждно задръстване може да попадне. Но друг път нямаше, отдавна замисленото околовръстно шосе все още съществуваше само на чертожната маса. Той мрачно се усмихна, опитвайки се безуспешно да изключи невъобразимия грохот от слуха си. Околовръстно шосе никога нямаше да има, понеже жителите на Казвин нямаше ла могат да спят от евентуално настъпилото спокойствие. Заедно с обитателите на градчето Рашт, разположено на брега на Каспийско море, местните хора бяха обект на безброй вицове и закачки.