Джеймс Клавел - Вихрушка

— Вземи — рече Азадех и му подаде чаша кафе.

— Благодаря — пое чашата той и продължи да шофира с една ръка. Синята кола не се виждаше никъде, движението отново се забави. Когато яростта му премина, той подаде на жена си празната чаша и тихо каза: — Ако го бях докопал, щях да разбия на части скапаната му бричка!

— Зная, скъпи. Но забелязваш ли колко враждебно ни гледат всички?

— Да.

— Защо? Поне двайсет пъти сме минавали през Казвин… — Млъкна и рязко се наведе напред, тъй като нещо изсвистя и се залепи за предното стъкло. Бяха изпражнения. Ерики изруга, пресегна се пред Азадех и заключи вратата й.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той. — Сякаш сме си закачили американското знаме на радиатора и размахваме портрети на шаха!

Отнякъде изсвистя камък и с трясък удари ламарината на купето. Автобусът пред тях се размърда и бавно навлезе в широк площад с джамия в средата. Около нея бяха наредени сергии, от двете им страни се точеха плътни потоци коли. За облекчение на Ерики скоростта леко се увеличи. Движението беше все така претоварено, но колите не спираха и той включи на втора, насочвайки се към изхода за Техеран в противоположния край на площада. Но преди да стигне там, скоростта отново спадна до темпото на пълзене, тъй като в двата реда коли се включваха все повече и повече таратайки, изскачащи от страничните улички.

— Никога не е било толкова зле — промърмори той. — Какво ни задържа, по дяволите?

— Сигурно пак катастрофа — неспокойно промълви Азадех. — Или някакъв ремонт… Не е ли по-добре да се върнем? В обратна посока движението не е толкова натоварено.

— Имаме много време — успокоително я погледна той. — След няколко минути ще се измъкнем от тази бъркотия. Излезем ли от града, всичко ще е наред.

Но пред тях бавно се оформяше ново задръстване. Двете редици коли бавно се сливаха в една, виковете и ругатните се увеличаваха. Бяха почти на изхода, когато край тях се появи банда хлапаци, крещящи някакви непонятни лозунги. Един от тях заблъска по стъклото и завика:

— Американска свиня, куче!

Към виковете се присъединиха жени в галабии, свирепо размахващи юмруци. Ерики беше като запечатан във вътрешността на джипа — нито можеше да излезе, нито да се придвижи напред. Колата продължаваше да пълзи заедно с останалите; той усети как го обзема безсилна ярост. По покрива забарабаниха юмруци, колата вече беше почти напълно обкръжена от тълпата, няколко мутри се кривяха откъм страната на Азадех и правеха неприлични жестове, един от тях се опита да отвори вратата. Мръсен хлапак скочи на предния капак, подхлъзна се и падна пред джипа. Успя да изпълзи встрани миг преди Ерики да го сплеска на земята.

Автобусът отпред спря. Веднага настана ужасна бъркотия, тъй като тълпата желаещи да се возят го обсади и препречи пътя на онези, които искаха да слязат. В този момент пред Ерики се откри празно пространство и той светкавично натисна педала на газта. Някакъв тип отскочи встрани, а джипът с рев се понесе покрай спрелия автобус, като по чудо не уби няколко зяпащи мърльовци, които се мушкаха сред колите, и свърна вдясно. Малката уличка се оказа празна, сякаш Бог изведнъж беше решил да се смили над тях. Ерики я прекоси за минута, сви вдясно, избягвайки на косъм няколко мотоциклета, и продължи по съседната пряка. Скоро разбра, че се е залутал безнадеждно сред кривите мръсни улички на града. Без да губи присъствие на духа, той продължи да кара напред, ориентирайки се за посоката единствено по местоположението на слънцето. Излезе на една по-широка улица, смеси се с потока от коли и той го отведе до булевард, който познаваше. Отново излезе на широк площад с джамия в средата, после пое по пътя за Техеран.

— Вече всичко е наред, Азадех — рече той. — Онези бяха просто хулигани!

— Да — кимна тя. — Трябва да ги бичуват!

Ерики продължаваше да изучава лицата на хората, които се трупаха край джамиите, по пазарите и тесните улички, опитвайки се да разбере причината за тяхната враждебност. „Нещо се е променило — помисли си той. — Но какво?“ После стомахът му изведнъж се сви и той разбра всичко.

— Откакто напуснахме Табриз не срещнахме нито един войник, да не говорим за военен камион — промълви той.

— Наистина — изненадано го погледна Азадех.

— Нещо се е случило, при това нещо сериозно!

— Война? Руснаците са преминали границата? — Лицето й стана пепеляво.

— Едва ли. В такъв случай на север ще се насочват войски, ще летят самолети… — Той й хвърли кратък поглед и успокоително добави: — Сигурно не е нещо страшно. А ние скоро ще бъдем в Техеран, там е Шаразад и още куп твои приятелки. Крайно време е да смениш обстановката. Може би ще ми разрешат отпуската, която ми се полага, и ще заминем за Финландия за една-две седмици…