Джеймс Клавел - Вихрушка

Абдула хан се изсмя, после стана и го остави сам в просторното помещение. В душата на Ерики се сви хладно кълбо. Беше силно обезпокоен от поведението на този човек, чиито мисли не можеше да разгадае.

— Студено ли ти е, Ерики? — попита Азадех.

— О, не… Не ми е студено — тръсна глава той и с мъка се откъсна от спомените. Моторът тихо мъркаше и джипът без усилие преодоляваше стръмнините на планинския проход. Бяха в подножието на върха, движение и в двете посоки почти липсваше. Скоро стигнаха превала и слънцето ги обля с ярките си лъчи. Ерики плавно превключи скоростите и колата започна да набира скорост по нанадолнището. Построен по заповед на Реза шах, този път беше истинско чудо на техническата мисъл. Беше укрепен, както се укрепва железопътно трасе — с плавни завои, мостове и тунели. Разбира се, на места се стесняваше, платното минаваше на сантиметри от дълбоки пропасти, предпазни парапети липсваха, настилката ставаше хлъзгава от снега. Той превключи на директна предавка и увеличи скоростта, без да надвишава границите на разумното, разбира се. Вече беше доволен, че не тръгнаха през нощта, както бяха намислили.

— Може ли още малко кафе?

Тя с готовност напълни пластмасовата чашка и му я подаде.

— Ще се радвам да видя Техеран. Трябва да купя един куп неща, сестрите ми дадоха цял списък, мама има нужда от крем за лице… А и Шаразад е там…

Той почти не я чуваше, умът му беше зает с мисли за Ракоци, Техеран, Макайвър и следващите му ходове.

Пътят продължаваше да се спуска стръмно надолу, завоите ставаха все по-остри. Той намали скоростта и като погледна в огледалцето за обратно виждане, установи, че зад него има коли. Водеше ги очукан, типично по ирански претоварен автомобил, чийто водач караше прекалено близо зад него и не отделяше пръст от клаксона, макар ясно да виждаше, че няма място за задминаване. Ерики направи опит да изключи от съзнанието си пронизителния звук — така и не можа да разбере защо тези хора, дори самата Азадех, управляват автомобилите си по толкова безразсъден начин. Внимателно навлезе в поредния остър завой, придържайки се плътно вдясно поради липсата на каквато и да е видимост. Пред него се разкри къс прав участък, по който мъчително се изкачваше тежко натоварен камион, задминаван от някаква кола. Ерики веднага натисна спирачките и се приближи плътно до скалата вдясно от пътя. В същия миг онзи зад него даде газ и предприе сляпо задминаване, като не преставаше да натиска клаксона. Двете коли се срещнаха точно на ръба на завоя, врязаха се челно една в друга с ужасяващ трясък, след което се преобърнаха и изчезнаха в тристаметровата пропаст сред ярки пламъци. Ерики се доближи още по-плътно до скалата и спря. Камионът отсреща продължи да преодолява стръмнината, избуча и отмина, сякаш нищо не беше се случило. По същия начин реагираха и останалите шофьори.

Той се изправи на ръба на пътя и надникна в бездната под краката си. Далеч долу, може би на повече от четиристотин метра, пламтяха остатъците от катастрофиралите коли. Беше изключено да има оцелели, а дори да имаше, никой не беше в състояние да им помогне без наличието на специална алпинистка екипировка. Върна се обратно в колата и разстроено поклати глава.

— Иншаллах, скъпи — тихо каза Азадех. — Такава е била Божията воля.

— Нищо подобно, това си беше проява на чисто човешко тъпоумие!

— Несъмнено имаш право, любими — незабавно се съгласи тя, виждайки ясно, че е ядосан, но без да разбира защо. По подобен начин не разбираше и повечето от мислите, които минаваха през главата на този странен мъж, който й беше станал съпруг. — Напълно си прав, Ерики, това наистина беше човешко тъпоумие. Но то беше предизвикано по волята на Аллаха, който е пожелал да отнеме живота на тези безумци. Ако не беше така, пътят несъмнено щеше да е чист и за двамата. Ти си прав.

— Наистина ли? — уморено попита той.

— Разбира се, Ерики. Съвсем прав!

Продължиха пътя си. Минаваха през ужасяващо бедни селца с тесни и кални улички, край които се издигаха схлупени колиби от кирпич. Тук-там стърчаха минаретата на бедни джамии, край които се ровеха мръсни овце и кози, кълвяха проскубани кокошки. Над тях летяха облаци мухи, които все още не бяха опасни, но през лятото положително щяха да разпространят поредната епидемия. Мръсните, задръстени вади бяха пълни с фекалии и отпадъци, в тях се ровеха кучета, много от които бяха болни от бяс. Все пак имаше сняг, който милостиво прикриваше ужасяващата грозота на бедността, а планините наоколо бяха наистина живописни в своето студено великолепие.