Тили Багшоу - Дуел

Да, новият адвокат беше добър. Умен. Тод се облегна на стола, затвори очи и се опита да си представи земята на Камерън. Не се интересуваше от природата, но Хайуд бе толкова красиво място, че се бе запечатало в паметта му. За съжаление идилията беше нарушена от мисълта, че всичкият нефт просто се хабеше там. Как бе възможно каубоите да са такива тъпаци? Когато затвореше очи, Тод можеше да долови миризмата на изгорени пари. А от нея стомахът му се свиваше.

Той взе меката лилава топчица за потискане на стреса — стар подарък от майка му — и я стисна ядосано. Трябваше да има някакъв начин да установи контакт там.

От начина, по който Боби го пренебрегна във Флорида, можеше да съди, че момчето сигурно не знаеше кой е. А това му осигуряваше предимство. Също така важен бе и фактът, че каубоят се нуждаеше от пари, за да започне бизнеса си с коне. А Тод имаше много пари. Номерът бе да се сближи с Боби внимателно, за да не го уплаши. Защото, ако хлапето усетеше, че Тод се стреми към нефта, щеше да побегне бързо като баща си.

Тод се замисли съсредоточено и се опита да си припомни името на управителя на ранчото. Уили? Уес? Нещо такова. Истински стар каубой като шефа си, застинал в сантиментите на работническата класа. И двамата не притежаваха усет за бизнес, но пък бяха лишени и от алчност. А това ги правеше несигурни клиенти.

Хм. Трябваше да помисли по-сериозно.

Той вдигна телефона и се залови да проведе деловите си разговори с Източното крайбрежие. Фактът, че бе неделя, както и великолепният калифорнийски ден, който едва започваше, не означаваха нищо за Тод.

Целият му живот бе в работата му. И така му харесваше.

В седмиците след избухването на грипа атмосферата в Нюуелс бе изключително напрегната.

Смъртта на прочут жребец като Лесна победа бе страхотна новина в Нюмаркет. Страшни истории за фатален супервирус от конски грип се разпространиха по-бързо от самото заболяване. Сесил бе принуден да се мъчи да намали щетите. Прекарваше дните си в обиколки из страната заедно с ветеринарския си екип, като се опитваше да увери клиентите си, че конюшните му са безопасни. Дългите часове и силният стрес бяха ужасни. В редките случаи, когато се прибираше у дома, той бе необичайно раздразнителен и груб с всички — от Линда до конярите.

Около три седмици след смъртта на Лесна победа той влезе в кухнята с по-изтормозен вид от обикновено.

— Виждала ли си Джаспър? — попита той жена си, после изруга под нос, когато видя, че захарницата е празна, и шумно започна да отваря и затваря шкафовете в търсене на нов пакет. — Трябваше да упражнява Дани и Калигула тази сутрин, но мързеливото копеле отново е изчезнало.

— Мисля, че е в Митлингсфърд — спокойно отговори Линда, като извади захарта от шкафа и напълни захарницата. — Джулия Дилейни имаше нужда от помощ, за да се подготви за празненството, и Джаспър предложи своята. Не трябва да си толкова суров с него.

— Не трябва да съм суров с него? — изсумтя Сесил, после отпи от кафето и изгори езика си. — Мъча се да задържа главите ни над водата, Линда. А синът ни по-скоро би сгъвал салфетки за проклетата си приятелка, вместо да ми помогне.

Тази вечер бе ежегодното празненство на семейство Дилейни по случай края на лятото, най-очакваното светско събитие в Нюмаркет. Линда беше безумно развълнувана. Сега, след като Джаспър и Рейчъл вече бяха двойка, тя щеше да е част от вътрешния кръг на най-желаните гости, онези, които прекарваха най-много време със сър Майкъл и лейди Джулия, или просто Джулия, както я наричаше напоследък.

— Мога да поема Калигула, ако искаш — предложи Боби, който тъкмо бе влязъл в кухнята в мърлявите си джинси и изпотената си тениска след тренировката с жребците. — Днес следобед съм свободен.

— Наистина ли? — попита Сесил, като усети известно облекчение.

Боби се бе проявил като истински спасител откак грипът избухна. Помагаше колкото се може повече, без да се интересува, че това не влизаше в задълженията му. По-ранното им скарване заради тренировките на Мили бе напълно забравено и простено. А и Боби бе единствения, който можеше да говори с Мили след смъртта на Лесна победа. Тя се бе затворила в черупката си, прекарваше часове сама в стаята си, вторачена в празното пространство, потънала в мъка. Дори вече не хленчеше, че не й позволяват да язди, което бе толкова нетипично, че тревожеше Сесил повече от всичко друго.

Мисълта, че след по-малко от седмица Боби щеше да се качи на самолета за Калифорния, го ужасяваше. Ако Мили не излезеше от депресията си дотогава, Сесил просто не знаеше как да й помогне.