Тили Багшоу - Дуел

Хубаво бе, че тя е единствената, с която Боби можеше да си говори. Но би предпочела да е онази, от която да не може да свали ръцете си.

Боби стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше мрачна и облачна сутрин и вятърът разпиляваше окапалите листа из двора.

— В четвъртък си тръгвам — съобщи той. — Връщам се в Щатите.

— Този четвъртък? — извика Мили ужасено. — Но това е само след шест дни! Мислех, че ще останеш шест седмици.

— Минаха шест седмици — отвърна той, като сви рамене с престорено спокойствие. — Всъщност, дори станаха седем. А трябва да ръководя ранчото. Хората у дома сигурно са забравили как изглеждам.

— Не, не са — възрази Мили.

Прехапа долната си устна, за да спре сълзите си, но Боби разбра, че е разстроена заради заминаването му. Може би пък това бе една от причините, поради които изпитваше такова силно привличане към нея? Другите момичета го искаха, но никое от тях не държеше на него като Мили.

— Можеш да ми дойдеш на гости — предложи, като я хвана за ръка и я погали нежно. — След като си купя коне.

— Да бе — изсумтя Мили, но преплете пръсти с неговите и си пожела той да остане завинаги при нея. — Не мисля, че родителите ми ще се съгласят.

— Човек никога не знае — отвърна Боби, макар да бе съгласен с нея.

Сесил и Линда със сигурност биха предпочели Мили напълно да забрави за него. И това може би не беше толкова лошо. Тя щеше да си намери свястно английско момче на нейната възраст. И да осъществи мечтите на майка си.

— Ако наистина искаш да дойда довечера, ще го направя — каза внезапно Мили. — Но го правя само заради теб, а не заради проклетата ми майка.

— Разбирам — кимна той и най-после обърна гръб на прозореца. — Кой знае? — добави весело. — Може пък да се позабавляваме.

Стана седем и петнадесет преди всички най-после да се настанят в колата.

Джаспър обикновено бе примадоната на семейството, но тази вечер бе отишъл при Рейчъл по-рано и за първи път Мили задържа останалите, като настоя да си смени тоалета в последната минута.

Възнамеряваше да облече елегантна червена рокля, която отиваше на новата й изискана прическа с вдигната нагоре коса. Но внезапно се паникьоса, че прилича прекалено много на Ивана Тръмп, затова реши да се преоблече в масленозелена прилепнала рокля от „Фон Фюстенберг“.

Беше доволна от резултата. За първи път Боби щеше да я види в сексапилен вид. А това бе почти достатъчно да я зарадва, че бе решила да отиде на тъпия купон на Рейчъл.

Тя заподскача към колата, изпълнена с надежда и нетърпение, и се завъртя пред Боби като балерина.

— Та-та! — засмя се. — Какво мислиш?

Боби се намръщи.

— Изглеждаш… различна.

Мили се натъжи. Това определено не бе реакцията, на която се надяваше.

— Не ти ли харесва?

— Хайде, побързайте — извика Сесил нетърпеливо, преди младежът да успее да отговори. — Влизайте в колата. Бездруго сме закъснели.

Мили се настани отчаяно на задната седалка до Боби и се почувства абсолютно съсипана. Е, явно не можеше да го впечатли. Почувства се привлекателна колкото гъбичките по краката.

Седнал неудобно, Боби упорито отказваше да погледне към нея. Зелената рокля, която прилепваше по извивките й съблазнително, го изнервяше. Не, не го изнервяше. Направо я мразеше. Как можеше да не гледа на Мили като на сексуален обект и да зачита невинността й, когато се бе издокарала като шибаната Одри Хепбърн? Ами целият този грим, покрил луничките й? Искаше му се да протегне ръка и да го избърше. Но вместо това седя безмълвно, вторачен през прозореца по целия път до дома на Дилейни.

— Уха — подсвирна той, когато Сесил вкара колата през покритите с мъх каменни колони на портата.

За момент забрави за Мили, докато се носеха по частния път, който водеше към великолепния палат на семейство Дилейни. Къщата бе от червени тухли, покрити с бръшлян и изглеждаше невероятно.

— Красиво, нали? — попита Сесил.

— Не е лъжа.

Боби бе чувал за имението от различни хора, но за първи път го виждаше лично. Лейди Дилейни бе отказала категорично да допуска гости в дома си преди строителите да завършат работата си и всички срещи на сър Майкъл се провеждаха в Нюуелс. Но хората бяха прави — къщата беше зашеметяваща. Величественият стил „Кралица Ана“ я отличаваше от останалите къщи в Митлингсфърд със сламени покриви — притежаваше елегантна симетрична фасада и безукорно подстриган жив плет по края на изумруденозелените поляни, които приличаха на кадифе. Тази вечер, осветена от стотици свещи, подредени встрани от пътя или окачени по ниските клони на дърветата, изглеждаше още по-великолепна от обикновено.