Патрик Тили - Кървавата река

Ако на най-малкия му син не му беше хрумнало да изщапурка през полуотворената врата, докато майка му беше с гръб към него, Изо Уантанабе нямаше да скочи от писалището и да излезе на палубата на плаващия дом. Тогава зимните месеци щяха да си минат с тяхната обичайна, спокойна монотонност и животите на неколкостотин негови другари по оръжие щяха да бъдат спасени или най-малкото жертвани по-разумно.

Но не стана така. Съдбата под формата на бащинска загриженост го принуди да последва детето и когато го хвана и го вдигна, Уантанабе видя нещо, от което дъхът му секна.

Две тъмни неща с крила летяха в небето по траектория, която водеше директно над неговия кораб. Движеха се в югозападна посока покрай назъбения край на тежкия сив облак, който напредваше над езерото Ми-шига от северозапад.

Без да обръща внимание на гонените от вятъра снежинки, Изо Уантанабе стоеше с отворена уста, притиснал малкия си син до гърдите си, и наблюдаваше как нещата минават над пристана, на който беше закотвен корабът с колела, и стават все по-малки и по-малки, докато накрая напредващият снежен облак не ги погълна.

Стоеше, втренчил тъмните си лъскави очи след двете изчезнали крилати точки, и не усещаше малките пръстчета, които игриво подръпваха долната му устна. Въпросите, възникнали от току-що видяното, го бяха накарали да забрави причината, поради която беше излязъл, и едва писъците на жена му, Юмико, му обърнаха внимание върху факта, че голата глава на сина му е обилно покрита със сняг.

Уантанабе покорно й даде Томо и ги последва вътре.

Според традиционните закони на етикецията на една жена не се разрешаваше да укорява съпруга си, но на практика това нормално се спазваше само в присъствие на приятели, роднини, прислуга или началници. Жената беше длъжна да уважава съпруга си и да му се подчинява, но това не пречеше на по-смелите (или злобни) представители на женския пол насаме да кълцат сол на главите на мъжете си — или да проявяват неудоволствието си по други, много по-фини начини.

Уантанабе седеше на рогозката зад писалището и с почтително мълчание слушаше неизбежния взрив от думи за риска, на който беше изложил здравето на най-малкото им дете. Знаеше, че загрижеността на Юмико е основателна, но умът му беше ангажиран с други, много по-важни въпроси, които тя, като жена, не можеше да разбере.

Уантанабе бавно натопи върха на четчицата в мастилницата и остави гласа на жена си без внимание. Лишен от значението си, потокът от думи наподобяваше на кудкудякане на разтревожена кокошка, прогонена от току-що снесеното яйце, преди да е имала време да му се възхити.

Накрая, когато десетмесечното дете беше енергично разтрито и веселият му смях показа, че не се кани да умре, обвинителното кудкудякане се замести от нежно майчино гукане, използвано от хора и животни, когато се грижат за малките си. Малко след това, облечено в сухи, чисти дрехи червенобузестото дете беше връчено на бащата като дар за примирие.

Размишлявайки върху факта, че настроението на жена му е така предсказуемо, както нощта и денят, Уантанабе взе за кратко Томо в ръце, лепна една целувка на меката му пухеста главичка и го върна. За Юмико кризата беше преминала, хармонията бе възстановена. За нейния съпруг проблемите тепърва започваха.

Изо Уантанабе и жена му Юмико произхождаха от раса, известна на техните съседи като майстори на желязо — разслоена общност от азиатски кръвни линии, в която японците заемаха най-горния слой, следвани в низходящ ред от китайци, корейци и други етнически групи. Положението на всяка група беше свързано директно с разстоянието — в Света преди — на техните земи от едно свещено място, известно като планината Фуджи.

Последователни вълни от праотци на майсторите на желязо се бяха заселили по североизточния бряг на Северна Америка между 2300 и 2400 година. Сега, шест столетия по-късно, седемнадесет владения бяха изградили своя национална държава — известна като Ни-Исан, — простираща се от Атлантика до езерото Ери и от морския път Сейнт Лорънс до нос Фиър в Северна Каролина.