Патрик Тили - Кървавата река

Можеше да бъде много по-лошо. Хартман имаше разумно обяснение защо нещата бяха протекли толкова лошо, но като всички опитни хора не се опита да се защити, като каже истината. Ако кажеше, че ешелонът и неговият екипаж са се натъкнали на злобните сили на мютски повелител, щеше да си навлече истинска беда. Мютската магия — нещо, което много ветерани, участвали в операции на повърхността, приемаха като безспорен факт — беше табу във Федерацията.

В наръчника — видеоархив, съдържащ мъдростта, получена от Първото семейство, и норми за поведение, които регулираха живота на трекерите от люлката до гроба — имаше мъгляво загатване за минали твърдения за „мютска магия“ и последната дума на Семейството по въпроса. Официално такава магия не съществуваше. Споменаването й беше нарушение на Първи кодекс. Ако те хванеха да говориш за мютска магия или някой споменеше на полицията, че си говорил за нея, те обвиняваха в нарушение на Кодекса и не се приемаше никаква молба за помилване. Всеки обвинен в нарушение на Първи кодекс получаваше еднопосочен билет за стената.

Този път завръщането у дома щеше да е различно. „Дамата“ не бе могла да изпълни поставената цел да убие хиляда мюти, което щеше да й донесе почетна грамота, но след като се приспаднеше времето за продоволствени курсове, 729 беше впечатляваща цифра. А и имаше възможност по обратния път към Никсън/Форт Уърт да хванат някои успели да избягат мюти или да извършат допълнителни рейдове.

Въпреки отровното си присъствие известен брой мюти от вече разредените южни племена се използваха в надземни работни лагери. Трябваше да бъдат оковавани за през нощта, но понякога поради немарливост на охраната или външна помощ някои успяваха да избягат. Бегълците обикновено бяха невъоръжени, но тяхното преследване винаги беше интересно и понякога Хартман изпращаше хората си подир „въображаеми“ цели, за да ги поддържа във форма. Пък и опитът го беше научил, че често се случват неочаквани неща.

Този ден беше точно такъв. Дешифриран и показан на екрана, сигналът от Гранд Сентрал тури край на надеждите на Хартман за посрещане на Нова година с роднините си в Айзенхауър/Сан Антонио. На „Дамата“ се заповядваше незабавно да промени курса си и да се насочи на изток към реперна точка Канзас Сити.

След като пресечеше Мисури, той трябваше да откара ешелона на север през Демойн, Айова, след това на изток по старата щатска магистрала 80 до Сидър Рапидс. „Дамата“ трябваше да пропътува хиляда и двеста мили без обичайните нощни спирания и той трябваше да остави без внимание всякакви благоприятни цели по пътя. При пристигане в Сидър Рапидс трябваше да пусне самолетите да издирят и спасят една група, изпратена със задача отвъд Мисисипи.

Заповедта да се отправи на север толкова късно през годината, когато снегът вече валеше по ниските склонове на Скалистите планини, дойде като нежелана изненада. Зимата беше сезон за почивка и превъоръжаване. Хартман не очакваше да го изпратят на повърхността до март за снабдителни курсове и операции по сигурността във Федерацията. А когато стигна до мястото в съобщението, където се казваше кого трябва да търси, се изненада още повече.

Въведе съобщението в командния дневник — твърд диск, чиято памет можеше да се отвори само с комбинация от неговата идентификационна карта и гласов отпечатък — после нареди на дежурния радиооператор да изпрати до форт Уърт стандартния отговор НЕЗАБАВНО ДЕЙСТВИЕ. Радиооператорът знаеше къде да изпрати съобщението, но никой, освен Хартман не знаеше какво означава то.

Хартман отиде при навигатора и му съобщи за промяната на курса към Тринидад вместо към Санта Фе. Каза му също, че ще изчака да стигнат на десет мили до точката на отклоняване, преди да осведоми останалата част от екипажа.

Остави навигатора да изготви разписание на новия маршрут на база на трисменно пътуване и се прибра в квартирата си. Съобщението съдържаше и трета новина, която можеше да бъде посрещната със също толкова голяма изненада от пътниците на „Дамата“ — полковник Мари Андерсън, командир на попътната станция в Пуебло, и шестдесет и четирима офицери и бойци от нейния щурмови батальон от хиляда души, които трябваше да бъдат разтоварени на границата между подземния свят и Санта Фе.

Полковник Андерсън — дама със стоманеносива коса; подчинените й я наричаха Мери-Ан — беше извикана в Гранд Сентрал на сесия на Съвета за планиране. С нея пътуваше разнородна група: офицери и войници, техници и строителни работници, тръгнали на юг за първата си отпуска след две години, прекарани на предната линия.